Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
— Може. Но не разчитай на това. Дори когато нещо има логично обяснение, хората не се сещат за него, а веднага се нахвърлят на най-лошото заключение.
— Естествено. Но пък има много голяма вероятност никой да не ни е забелязал, пък и никого не го е грижа. Останалото е просто за подсигуряване.
Кимнах впечатлен. Знаех, че нейните обяснения стигат още по-надълбоко и обхващат още по-далечни възможности. Белгази научава, че е била видяна в тоя бар с мен; тя му казва, че й е било скучно, защото го нямало твърде дълго. Когато съм я поканил, тя се съгласила, после се отказала. Излъгала го, защото не искала той да ревнува или да си помисли нещо лошо за нея. Признанието на по-дребна простъпка скрива извършването на истинското престъпление.
Да, биваше си я. Отдавна не се бях натъквал на толкова опитен играч.
— Аз ще си тръгна първа — изправи се Дилайла.
Нямаше нужда от обяснение. Не биваше да ни виждат заедно. Тя понечи да отвори чантичката си.
— Върви, аз ще се погрижа за сметката — спрях я.
Дилайла повдигна вежди.
— Нашата първа среща? — каза го с чувство за хумор, без да се прави на кокетка.
Усмихнах й се.
— Е, може би в края на краищата е по-добре ти да платиш. Не искам да оставаш с погрешно впечатление.
Тя ме изгледа вторачено, като че ли се чудеше дали да прибави нещо. После обаче само се усмихна, обърна се и си тръгна. Представих си как проверява улицата през прозорците на долния етаж, преди да излезе навън.
Допих кайпиринята. Двойките на диванчетата продължаваха да се натискат и тихият им смях едва достигаше до мен, заглушаван от музиката отдолу.
Платих сметката и си тръгнах. Зачудих се дали Кейко ще ме чака в стаята.
Колкото и да беше странно, надявах се отговорът да е „не“.
5.
С Кейко прекарахме следващите два дни като обикновени туристи. Посетихме островите Колоане и Тайпа. Качихме се на върха на кулата в Макао. Обиколихме португалските черкви и националните музеи. Играхме в Плаващото казино. Стори ми се, че Кейко се забавлява, но беше професионалистка и не можех да бъда сигурен. За мен всичко това бе просто чакане.
Установих, че ми се иска да не се е налагало да използвам Кейко за прикритие. Тя беше мило момиче, обаче колкото и да се наслаждавах на тялото й, компанията й започваше да ми омръзва. Нещо повече, Белгази и Дилайла знаеха, че съм отседнал в „Мандарин“, и това не ми харесваше. Рискът бе приемлив, естествено: Белгази не подозираше, че представлявам опасност, а Дилайла имаше основание да не прави нищо срещу мен, поне за момента. Този риск беше и необходим: ако Белгази отнякъде научеше, че съм напуснал хотела, но пак ме видеше в Макао, това щеше да му се стори странно и подозрително. Бях свикнал с такива противоречия, затова трябваше да съм нащрек и просто да наблюдавам обстановката още по-бдително.
На два пъти отидохме с турбоджет ферибота до Хонконг. Дадох на Кейко пари да се поразвихри в многобройните бутици на острова, малка компенсация заради моето отчуждение. Докато тя пазаруваше, аз обикалях, наблюдавах, имитирах, упражнявах хонконгската си самоличност, която ми помагаше да се слея със средата там и в Макао: походката, позата, дрехите, изражението. Купих си очила без рецепта, без рамки, лъскав модел, който можеше да се види навсякъде в Хонконг и съвсем рядко в Япония. Взех си едно от ония практични куфарчета, които толкова много хонконгски мъже като че ли постоянно носят със себе си, проява на местната култура, струва ми се, изразяваща се във вечна готовност за бизнес. Купих си дрехи в местни магазини. Бях убеден, че стига да не си отварям устата, никой няма да ме отличи от местното население.
В началото на втората ни хонконгска екскурзия забелязах арабин, който висеше във фоайето на „Мандарин Ориентал“. Беше нов, не от телохранителите на Белгази. Регистрирах присъствието и местоположението му, но естествено, не дадох знак, че изобщо съм го мярнал. Той обаче не прояви подобна дискретност. В мига, в който погледът ми се плъзна по лицето му, видях, че напрегнато, почти съсредоточено ме наблюдава. Както човек би могъл да зяпа някого, за когото не е съвсем сигурен, че е известна личност, за да не се изложи, искайки му автограф. В моя свят това изражение най-често се вижда на лицето на „часовоя“, който се взира през предното стъкло на кола, минаваща през неговия пост — с намръщено чело, втренчен поглед, леко кимаща глава в неволно отражение на радостта от разпознаването, — след което съобщава по радиостанцията на своите събратя на петдесет метра оттам, че е време да пристъпят към похищението, да открият огън с калашниците си или да взривят бомбата, която са доставили на пътя.