Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Тя не казваше нищо, за да избегне обясненията, споровете и кавгите, но изпитваше пронизваща болка при всяка проява на скъперничество от страна на мъжа си. Отрасла в семейство, където не се държеше на парите, това й се струваше недостойно и противно. Много често бе чувала маминка да казва: „Та парите са за харчене!“ А Жюлиен сега повтаряше:
— Кога най-сетне ще свикнеш да не пръскаш пари на вятъра?
И всеки път, когато успяваше да откопчи няколко петачета от нечия надница или сметка, той плъзваше с усмивка монета в джоба си и казваше:
— Капка по капка вир става.
Понякога Жана отново се унасяше в мечти. Бавно отпущаше ръкоделието си и с отмалели ръце и угаснал поглед възстановяваше нишките на някой от своите момински романи, отново изживяваше прелестни приключения. Но внезапно гласът на Жюлиен, заповядващ нещо на чичо Симон, я изтръгваше от мечтателния й унес и тя се залавяше пак търпеливо за ръкоделието си. „Всичко това е безвъзвратно минало“ — казваше си тя, а върху пръстите й, стиснали иглата, се отронваше сълза.
А и Розали, тъй весела по-рано и все с песен на уста, се бе променила. Сочните й бузи загубиха румения си блясък, като че хлътнаха, и понякога придобиваха пръстен оттенък.
— Болна ли си, моето момиче? — често я питаше Жана.
— Не, госпожо — отговаряше винаги прислужницата; по бузите й се качваше малко кръв и тя бързо се измъкваше.
Вместо да тича както по-рано, тя влачеше с мъка краката си и дори като че не беше вече кокетна — не купуваше нищо от амбулантните търговци и те напразно й показваха копринени панделки, корсети и разни парфюми.
Големият дом сякаш глухо кънтеше, съвсем мрачен, а по стените се спускаха дълги сиви бразди от дъждовете.
В края на януари започна да вали сняг. В далечината над мрачното море от север пълзяха тежки облаци; изведнъж се посипаха снежинки. За една нощ цялата равнина се покри с бяла пелена, а дърветата осъмнаха заскрежени, сякаш отрупани със замръзнала пяна.
Мрачен, с високи ботуши, Жюлиен прекарваше дните в горичката, залегнал в рова пред полето, дебнейки прелитащите птици. От време на време пушечен изстрел раздираше леденото безмълвие над полята. Ята черни подплашени гарвани излитаха от големите дървета и описваха кръгове над тях.
Смазана от скука, Жана излизаше понякога на входната площадка. Някъде много отдалеч долиташе шумът на живота, отекваше в спящия покой на мрачния синкав саван. А после чуваше само далечния ромон на вълните и неясното, непрекъснато шумолене на сипещите се безспир снежинки.
Снежната покривка ставаше все по-дебела под гъстата лека пяна, която валеше без прекъсване.
В едно такова бледо утро, неподвижна пред огъня в своята стая, Жана грееше краката си, а Розали, която от ден на ден ставаше все по-неузнаваема, бавно оправяше леглото. Ненадейно Жана чу зад себе си мъчителна въздишка. Без да обърне глава, тя попита:
— Но какво става с теб?
— Нищо, госпожо — отвърна прислужницата както всеки път, но гласът й прозвуча угаснал и отпаднал.
Жана мислеше вече за друго, но изведнъж забеляза, че момичето не се движи зад нея.
— Розали! — повика я тя.
Нищо не помръдна. Жана помисли, че е излязла безшумно и извика по-силно:
— Розали!
Тъкмо щеше да протегне ръка, за да позвъни, когато дълбок стон съвсем близо до нея я накара да скочи, изтръпнала от тревога.
Прислужницата седеше на земята посиняла, с блуждаещ поглед, изопнала крака и опряла гръб до дъската на кревата.
Жана се спусна към нея:
— Какво ти е? Какво ти е?
Девойката не промълви ни дума, не стори ни жест. Втренчила безумен поглед в господарката си, тя се задъхваше, като че разкъсвана от ужасна болка. После внезапно изпъна тялото си, свлече се по гръб и сподави един отчаян вопъл между стиснатите си зъби.
Нещо шавна под прилепналата върху разкрачените й бедра рокля. Дочу се странен звук, някакво клокочене, задавено, задъхано хъркане; после внезапно се раздаде протяжно мяучене на коте, слаб, но жален стон, първият страдалчески вик на влизащото в живота дете.
Жана тутакси разбра всичко, изтича като зашеметена по стълбата и завика:
— Жюлиен! Жюлиен!
Той се обади отдолу:
— Какво искаш?
— Розали… тя… — едва издума Жана.
Жюлиен се втурна, като прескачаше по две стъпала, и рязко влезе в стаята. Повдигна с едно движение полите на девойката и откри отвратително късче месо, сбръчкано, стенещо, сгърчено, лигаво. То мърдаше между разголените й крака.