Дяволски кости
- Автор: Райкс Кати
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Радева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Дяволски кости». Краткое содержание книги:
— Точно така.
— И полицаите смятат, че тези момчета са били убити?
— Някои са на това мнение.
Погледът ми се плъзна към часовника на радиото. Шест и половина. Бях гола, негримирана, с мокра, оплетена коса, приличаща на водорасли.
А трябваше да бъда у Чарли след трийсет минути.
Налагаше се да побързам. Но исках да разбера какво Слайдъл и Риналди са открили за собственика на къщата на Грийнлийф.
— Какво научихте за Кенет Роузбъро?
— Това момченце, Кени, се пише музикант и живее във Вашингтон. Твърди, че в момента, в който леля Уанда е гушнала букета, той пуснал обява и дал къщата под наем.
Докато Слайдъл ми говореше, аз се опитвах да си обуя бикините с една ръка.
— Роузбъро никога ли не е живял в тази къща?
— Не.
— Колко наематели е имал?
— Само един. Почтен гражданин на име Томас Куерво. Или както са го наричали приятелите и бизнес партньорите му — Ти-Бърд.
— Какъв е бизнесът му?
— Държи някакво магазинче на Саут Булевард — изсумтя Слайдъл. — „Ла Ботаника буена салуд“. Лекарства с растителен произход, витамини, билки. Не мога да повярвам, че хората си дават парите за такива боклуци.
Въпреки че до известна степен бях съгласна със Слайдъл, в момента не бях в настроение да разсъждавам върху холистичната теория на лечение.
— Куерво има ли криминално досие?
— Освен лекарства, тонизиращи мозъка, и прахчета против газове, от време на време Ти-Бърд е продавал и по-силни вещества.
— Наркопласьор ли е?
— Съвсем дребен играч. Продавал е малки количества марихуана. Нарушил е обществения ред в нетрезво състояние.
Опитах се да направя едно движение, познато ми от карате, и бикините ми се омотаха във вдигнатия ми крак. Залитнах и ударих лакътя си в стената.
— По дяволите!
Бърди се скри под леглото.
— Какво, за Бога, правиш?
— Роузбъро защо е решил да продаде къщата? — оставих бикините настрани и започнах да разтривам лакътя си.
— Ти-Бърд е изчезнал. Дължал е наем за месеци назад.
— Къде е изчезнал?
— Роузбъро твърди, че много би искал да узнае.
— Попита ли го за мазето?
— Този въпрос ще му го задам, когато си поговорим утре сутринта.
— Мога ли да наблюдавам разпита?
— Хм… — Последва мълчание, след което той изсумтя: — По дяволите, защо пък не?
13
Паркирах колата си на границата между Четвърти и Първи район. Докато вървях по Чърч Стрийт, не можех да не забележа колко добре изглежда тази част от центъра на Шарлот.
Жилището на Чарли се намираше в средната от девет съвсем нови къщи. Точно по диагонал от нея беше Мак Кол център за визуални изкуства, студио и галерия, наскоро създадени в една реставрирана църква.
Малко по-надолу от мястото, което доскоро се използваше за поклонение, се виждаха купчини развалини, които съвсем ясно показваха, че наскоро тук е била разрушена някаква постройка. Старата сграда „Ренесанс Плейс Апартмънт“ е била съборена, за да отстъпи място на нов лъскав небостъргач.
Знам, че имаше планове малко по-нататък, на югоизток, да бъдат съборени още няколко сгради, включително Центърът за обслужване на клиенти на община Мекленбург, както и любимият ни възобновен Сиърс Гардън център. Всички ние от лабораторията не бяхме съгласни с тези промени.
*C’est la vie, според традициите на град Шарлот. Новият градски пейзаж се появява на мястото на стария.
Точно в 7:23 позвъних на вратата на Чарли. Влажната ми коса беше високо вдигната на конска опашка. Прическата ми отиваше. Освен това бях успяла да си сложа спирала и руж.
Домакинът, който се отзова на моето позвъняване, изглеждаше изключително добре. Изтъркани дънки. Мокасини, обути на бос крак. Жилетка с цип, леко разкопчана на гърдите.
— Извинявай, че закъснях.
— Но проблемо — Чарли леко докосна бузата ми.
Миришеше хубаво. На „Бърбъри“?
В съзнанието ми отново изплува буикът.
Чарли огледа внимателно клина и новата ми туника, купена от „Макс Мара“, и кимна одобрително.
— Точно така. Ти наистина всякак изглеждаш чудесно.
— Това вече го каза днес, малко по-рано.
— Животът ме е научил на сдържаност.
— Сдържаност?
— Ако дам воля на остроумието си, всички жени от града няма да ме оставят на мира. Случи се така, че веднъж изрекох три остроумни фрази в една-единствена вечер. След това ченгетата трябваше да издигат барикади, за да ме предпазят.