Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
— Надявахме се, че страната ви ще даде откуп за вас.
— И ще го направят — кимна Теяйо. — Обаче вашите министри не бива да узнаят, че сме оцелели. Ако…
— Почакай малко — прекъсна го дамата и му хвана ръката. — Нека разсъдим трезво. Не трябва да изключваме възможността за намеса на Екумените. Единствената трудност е как да се свържем с тях.
— Щом тук са пристигнали части на Вое Дайо, трябва просто да пуснем съобщение до някой командир или до посолството.
Тя още стискаше топло десницата му в своята. Сетне размаха пръст срещу човека, който стоеше редом с говорителя, и му кресна:
— Похитили сте звездната Пратеничка, тъпанари нещастни! Е, сега ще се наложи да си размърдате мозъците, като не сте го сторили навреме! И аз ще се напъна. Изобщо не възнамерявам да се оставя на проклетото ви правителство да ме убие само защото съм се оказала случайно жива и им обърквам плановете. За Бога, къде сте се укрили все пак? Измислете начин да се измъкнем заедно.
Мъжът със суровия фанатичен вид поклати глава.
— Напоследък повечето стоим тук, долу. Но няма опасност за вас.
— Гледайте за вашите чутури да няма опасност! — рече Соли. — И донесете вода, дявол да ви вземе! Трябва да си поговорим допълнително. Елате след час.
Най-неочаквано младежът се наведе към нея с разкривено лице.
— За каква се мислиш ти, чумата да те тръшне? — изкрещя й той. — Мръсна чужбинска курва!
Теяйо вече беше скочил на крака, ала тя още по-здраво стисна ръката му. След минута мълчание говорителят и другият с него се обърнаха към вратата, превъртяха ключа и изчезнаха.
— Уф! — отдъхна си посланичката. Виеше й се свят.
— Недей — започна райга, — недей… — Не успяваше да си намери думите в момента. — Те не разбират. По-добре е аз да контактувам с тях.
— Естествено. Една жена не може да дава нареждания. Тъпи гадняри! Нали казваше, че се били чувствали отговорни за мене!
— Така е — забеляза Теяйо. — Но са много млади. Фанатици. А и са твърде уплашени.
„Пък и ти им държиш остър господарски тон, сякаш са асети“ — помисли си офицерът, обаче не го изрази гласно.
— Ами аз също съм уплашена! — разплака се тя. После изтри очи и се надвеси отново над листовете. — Боже мой, та те ни смятат за мъртви от двайсет дни. Погребани сме преди петнайсет. Кого ли са закопали на наше място?
Както се оказа, захватът й излезе доста силен: цялата му китка и дланта го боляха. Той внимателно се масажираше, без да сваля поглед от нея.
— Благодаря ти — каза й. — Навярно щях да го ударя.
— О, зная. Това ваше проклето кавалерство. И оня с пушката да те простреля в главата. Слушай, друже. Сигурен ли си, че ако се свържеш с армията или охраната, ще направят нещо?
— Да, разбира се.
— Значи си убеден, че твоята страна не играе същата игра като Гатай?
Вайотът я изгледа. Щом проумя смисъла на тези думи, постепенно гневът, който бе потискал и спотаявал през всичките нескончаеми дни на общия затвор, се надигна у него в пристъп на негодувание, омраза и презрение.
Той скръцна със зъби, защото се опасяваше, че може да използва ругатни като оня млад патриот.
Отдръпна се в своята половина на стаята и седна върху своята част от матрака, малко гърбом към нея. Настани се с кръстосани крака, отпуснал ръце една в друга.
Соли продължи монолога си. Но мъжът нито я чуваше, нито й отвръщаше.
Скоро тя го сепна:
— Трябва да поговорим, драги Теяйо. Разполагаме само с час. Според мен онези младоци ще направят, каквото им кажем, стига да предложим нещо приемливо.
Военният хапеше устни и мълчеше.
— Какво толкова изтървах? Сигурно съм те засегнала някак. Не зная причината, обаче те моля да ми простиш.
— Те… — той се опита да овладее гласа си. — Тия хора няма да ни предадат.
— Кои? Патриотите ли?
Райга не отвърна.
— Навярно имаш предвид Вое Дайо? Те ли няма да ни предадат?
В паузата, която последва въпроса й, той изведнъж осъзна, че е права; че всичко беше просто заговор на силите в света; че неговата вярност и служба към родината са били съвсем напразни, безсмислени като досегашния му живот. Соли продължаваше да говори, искаше прошка, признаваше, че е сбъркала. Затворникът се хвана с две ръце за главата. Така му се щеше да заплаче, а очите му бяха по-сухи от камък.
Дамата прекоси границата и той усети, че слага длан върху рамото му.