Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
— Недей, Батикам — вметна Соли. — Можеш да му имаш доверие.
Теяйо завърза обувката си и се изправи:
— Всички ние сме в ръцете на великия Камие.
Макилът се разсмя с красивия си, заразителен смях, който добре си спомняха.
— Тогава с Бога напред — кимна той и ги поведе навън.
В Аркамие се казва: „Да живееш просто е най-сложното.“
Посланичката не пожела да напусне Уерел и след почивка на морския бряг за възстановяване на силите я назначиха наблюдател в Южно Вое Дайо. Теяйо се върна право у дома, защото научи, че баща му е тежко болен. След смъртта на възрастния вайот поиска неограничен отпуск и остана във фермата с майка си до нейната кончина две години по-късно. През този период той и Соли, на цял континент разстояние един от друг, се срещаха само инцидентно.
Скоро военният освободи асетите на фамилията, прехвърли им стопанството, продаде на търг своята вече напълно обезценена собственост и отиде в столицата. Знаеше, че Пратеничката е отседнала за известно време в посолството. Стария Ритъм му съобщи къде може да я намери. Откри я в голям стилен кабинет на дворцовата сграда. Изглеждаше някак остаряла, много елегантна. Погледна го с посърнало, но умно и одухотворено лице. Не излезе напред да го приветства и да се ръкува с него. Само му каза:
— Теяйо, помолиха ме да стана първият екуменски представител на Яйоуе.
Той мълчеше.
— Току-що имах връзка с Хейн — тя скри очи в шепите си. — Боже милостиви!
— Искрено те поздравявам, Соли.
Жената внезапно се затича насреща му, прегърна го и извика:
— О, Теяйо, и майка ти е починала, никога не съм очаквала, толкова съжалявам, никога, никога… Все си мислех, че можем… Какво ще правиш сега? Там ли смяташ да останеш?
— Продадох имението — обясни й. Той по-скоро приемаше, отколкото да отвръща на нейните прегръдки. — Надявах се пак да служа в охраната.
— Ти си продал фермата? Но аз така и не съм я видяла!
— И аз не съм виждал твоето родно място.
Настъпи мълчание. Тя се отдръпна от него, двамата се загледаха един в друг.
— Ще дойдеш ли? — попита го.
— Ще дойда — отговори райга.
Няколко години след като Яйоуе стана член на Екумените, временният представител Соли Агат Теруа замина с пратеническа мисия на Земята. По-късно се върна в Хейн, където показа отлична служба като постоянен дипломат. При всичките й пътувания и всички постове, които заемаше, бе придружавана от съпруга си — армейски офицер от Уерел, много красив мъж, толкова затворен, колкото тя беше общителна и открита. Хората, които ги познаваха, знаеха с каква взаимна обич и доверие се отнасяха помежду си. Може би Соли излезе по-щастлива от двамата, защото получаваше почести и реализация в любимите си занимания. Теяйо обаче не съжаляваше за нищо. Той бе загубил своя свят, но продължил да се уповава на единствено благородното в живота.
Син на народа
Стсе
Той седеше редом с баща си край големия водоем. Огнени силуети се стрелкаха нагоре-надолу в здрача. По гладката огледална повърхност потрепваха кръгове, кръстосваха се и пак изчезваха.
— Защо водата се набръчква така? — попита тихо детето, понеже имаше нещо мистично в това, и възрастният също тъй тихо му отговори:
— Там араха пие и се докосва с криле.
И така, той проумя, че в центъра на всеки кръг стои желанието, жаждата. После, щом дойде време да се връщат у дома, малкият затича напред. Представяше си, че е летяща араха, докато приближаваха в тъмното града на хълмовете, чиито лампи вече бяха светнали. Казваше се Матинйехедархеддюрагамурускетс Хавжива. Думата хавжива ще рече „камък с пръстен“ — мъничък къс с вградена кварцова нишка; тя се вижда подобно овал, който го опасва. Хората от Стсе са твърде придирчиви към минералите и имената. Момчетата от Небето, Другото небе и от местните консервативни родове традиционно биват наричани с названия на камъни или почитани човешки добродетели като кураж, търпение, благородство. В семейство Йехедархед уважаваха традициите и държаха особено на фамилията.
— Познаваш ли своя род, ще познаваш и самия себе си — усмихваше се бащата на Хавжива, Гранит. Добър, скромен господин, той се отнасяше към родителския си дълг съвсем сериозно и често говореше с афоризми.
Гранит, разбира се, бе брат на неговата майка: тъкмо това означава баща при хейнците. Мъжът, помогнал да заченат детето, обитаваше една ферма. От дъжд на вятър се отбиваше да им каже „Здравейте, приятели“, минавайки през града. Майката на Хавжива беше Наследница на слънцето. Понякога малчуганът облажаваше братовчедка си Алое, защото татко й, едва шест години по-възрастен от нея, си играеше с момичето като по-голям брат. Понякога завиждаше и на онези дечурлига, чиито родители бяха най-обикновени. Красивата му странна майчица живееше в постоянен пост, музика и пътувания, нямаше съпруг и рядко спеше у дома. Да бъдеш в компанията й бе вълнуващо, но сложно. Той се чувстваше винаги по-спокоен, останал насаме с баща си и непретенциозната си баба, както и с нейната сестра Зимната пазителка на танца плюс всички пъстри близки, които биваха на гости в момента.