Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
— Ужасно е — отрони Соли, — направо е ужасно. Започвам да мисля…
— Не вярвам, че ще те оставят — прекъсна думите й той. — Отговорни са за теб.
— Понеже съм жена ли?
— Донякъде и за това.
— По дяволите!
Теяйо си спомни, че в предишния живот нейната грубост му се бе струвала обидна.
— Сигурно са ги хванали, убили са ги. Никой няма дори да се поинтересува къде сме — каза посланичката.
Райга не намери какво да добави, защото беше разсъждавал за същото поне стотина пъти напоследък.
— Кошмарно е да умре човек тъкмо тук — въздъхна тя. — В тая гадна воняща дупка. Цялата съм се вмирисала. От двайсет дни вече. Разхлабила съм се от страх, пък не мога да се отходя. Мъчи ме жажда, а липсва даже глътка вода.
— Соли! — викна й той. За първи път изричаше името й. — Замълчи. Не губи упование.
— В кое по-точно?
Военният не отвърна и жената продължи:
— Ти си толкоз затворен, не успявам да стигна до теб!
— Не казвам да имаш упование в мен…
— Ами в кого тогава? Няма на какво да разчитам!
Стори му се, че ще заплаче, но тя се изправи, хвана подноса и го запокити към стената с такава сила, че целият се разби на парчета.
— Веднага да идвате! Веднага, копелета проклети! Да ни пуснете оттук!
След туй седна отново върху матрака.
— Е, съдба — подхвърли.
— Чуваш ли?
Макар че в килията им не проникваха градските шумове, този път всичко се разтърси от внезапен страхотен тътен. Помислиха си, че може би е взрив.
Хлопна вратата.
Пленниците скочиха на крака, щом тя се отвори — бавно, не, не с трясък, както обикновено. Един от мъжете остана на пост пред прага, двама влязоха вътре. По-високият беше въоръжен и те не бяха го виждали никога преди. Другият, оня със суровото лице, когото бяха нарекли говорителя, изглеждаше така, сякаш бе тичал или се е бил: прашен, изтощен и леко замаян. Той притвори зад себе си. Държеше в ръце някакви листа. Четиримата мълчаливо се гледаха около минута.
— Вода! — кресна им Соли. — Подли копелдаци!
— Госпожице — обърна се към нея говорителят. — Искрено съжалявам — явно не я слушаше. Бе се взрял за първи път в райга. — Навън се водят боеве.
— Кои се бият? — подзе Теяйо с обичайния си церемониален тон.
Младият човек реагира автоматично:
— Вое Дайо. Изпратили са щурмови части. След погребението обявиха, че ще използват войски, докато ни принудят да се предадем. Върлуват из града и убиват. Разкрили са всички центрове на староверците и някои от нашите.
— За чие погребение става дума? — намръщи се посланичката.
Когато той не отвърна, офицерът повтори въпроса.
— Естествено на дамата. И твоето. Ето, нося съобщенията. Беше под патронажа на правителството. Заявиха, че сте загинали при експлозията.
— Каква експлозия, по дяволите? — запита Соли с дрезгавия си прегракнал глас и сега онзи обясни:
— Ами на празника. Староверска работа. В огъня на Мадона Туал бяха сложени пиротехнични смеси, само че избухнаха преждевременно. Ние знаехме техния план и те спасихме, госпожице.
— Хм, значи сте ме спасили, говедо такова! — викна му тя. Върху напуканите устни на Теяйо се появи усмивка на изненада, но той веднага я прикри.
— Дай да видя това — жената протегна длан и младежът й връчи листовете.
— Незабавно ни донесете вода! — каза Соли.
— Я почакайте — намеси се райга, спазвайки по инстинкт заповедническия служебен тон, с който бе започнал.
Той седна връз матрака със съобщенията от пресата. За броени минути двамата затворници прегледаха официалните информации за покъртителната драма, разиграла се в Деня на прошката, и трагичната смърт на Пратеничката след терористичен акт, извършен от староверците. Упоменаваше се накратко и гибелта на един началник от охраната към посолството; при експлозията загинали над седемдесет свещеници и хора от публиката. Описваше се надълго и нашироко тържественото погребение, имаше репортажи за размирици, репресии, после, че кралят приет с благодарност предложението за помощ от Вое Дайо за справяне с вълната на тероризъм…
— Е, какво излиза? Че от двореца не сте получили никакъв отговор — вметна вайотът. — Защо тогава ни оставихте живи?
Соли го погледна така, сякаш намираше въпроса за нетактичен, ала онзи му отвърна със същата безцеремонност: