Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
— В годините на войната… — започна Теяйо и после дълго мълча, преди да продължи. Въпреки че имаше да споделя още много неща, тя го изчака, любопитна да чуе думите му. — Аз съм бил на Яйоуе през гражданската война.
„Ето откъде са ти останали тези белези“ — помисли си посланичката. Колкото и деликатно да извръщаше очи, вече бе зърнала слабото му, черно досущ оникс тяло, а и докато практикуваха айджи, той все внимаваше да не засегне лявата си ръка с доста голяма издутина точно под бицепса.
— Работниците от плантациите се вдигнаха на бунт, първо в десетина от тях, после във всички. Поне в повечето. Елитните армии, изпратени там, включваха само собственици. Нямаше как да използваме роби, понеже можеха да дезертират. Бяхме все вайоти и доброволци. Господари против асети. Твърде скоро разбрах, че меря сили с равни. Е, след време ясно осъзнах, че съм се изправил срещу хора, които ме превъзхождат. Яйоуе ни победи.
— Но това… — подзе Соли, обаче млъкна; не знаеше какво да каже.
— Победиха ни от начало до край — въздъхна райга. — Отчасти, защото нашето правителство не допускаше, че са способни да се сражават по-добре, по-упорито, по-интелигентно и по-смело от нас.
— Та те са се борили за свободата си!
— Може би — вежливо, както винаги, отвърна той.
— Тъй че…
— Исках просто да ти обясня, че аз се отнасям с уважение към ония, срещу които трябваше да се бия.
— Всъщност нищо не знам за бойните действия — призна тя със смесено чувство на разкаяние и раздразнение. — Била съм в Кеяк, ала това там не беше война, ами самоубийство на една раса, масово съсипване на биосферата. Предполагам, че има известна разлика. Едва тогава Екумен най-сетне се реши да състави Военната конвенция. След като Оринт, а после и кеякийците се изпоклаха. От Земята настояваха за тая Конвенция с векове, понеже и те замалко не скочиха в бездната. Аз съм наполовина земянка. Прадедите ми са се унищожавали помежду си из цялата планета в течение на хилядолетия. Какво? Да, също са били разделени на роби и господари в по-голямата си част… Обаче не съм уверена, че въпросното споразумение бе нещо добро. Не съм сигурна, че е справедливо. Кои сме ние, че да налагаме на някого как да постъпва? Идеята на Екумените беше да предложат път за помирение, да открият изход… не да създават забрани.
Теяйо съсредоточено я изслуша, но дълго време не промълви.
— Свикнали сме да живеем в… разделение. Вечно. Права си, че по този начин изчерпваме енергията, духа. Ти си отворен човек.
„Той влага в думите си такова усилие“ — помисли Соли. Не като нейните: те комай изплуваха от въздуха и се връщаха отново там. Всяко негово слово се докосваше до същността. Онова, което каза, бе истински комплимент. Тя го прие с благодарност, защото напоследък все повече установяваше, че губи вяра в себе си, а надеждата да се удовлетворят условията на похитителите им се изпарява.
— Много ли жестока беше гражданската ви война?
— Да — отговори райга. — Не мога… не мога нищо да си спомня. Само понякога ми се мяркат откъслечни картини — той вдигна ръка, сякаш да скрие очите си от светлината. После отправи неуверен взор към нея. Чак сега Пратеничката започна да схваща, че желязното му самочувствие е твърде уязвимо.
— От дъжд на вятър и на мен ми се явяват подобни проблясъци от Кеяк, без дори да зная дали действително съм ги преживяла. Обикновено вечер… — След минутка попита: — Колко си бил там?
— Около осем години.
Тя запримига.
— Май си имал късмет?
Въпросът й бе странен, не искаше да прозвучи така.
— Аха — потвърди той. — При всички боеве. Хората, с които заминах, бяха убити. И то повечето още през първите месеци. Загубихме триста хиляди души на Яйоуе. Разбира се, никога не се споменава за това. Две трети от вайотите на Вое Дайо паднаха мъртви. Тъй че наистина извадих късмет, ако може да се нарече някакво щастие да останеш жив.
И Теяйо сведе поглед към своите сключени ръце, затворен в себе си.
След малко Пратеничката каза тихо:
— Дано Бог да бди над тебе и сега.
Мъжът само стисна устни.
— Колко време е минало? — изпъна нозе той. След като се прокашля и автоматично погледна часовника си, тя му отвърна:
— Шейсет часа.
Похитителите им не се бяха появили вчера за обичайната проверка около осем, тази сутрин — също.
Нямаха храна, а и водата се беше свършила; те ставаха все по-вяли и мълчаливи. Изтекоха дълги минути, без никой да наруши тягостната тишина. Офицерът се стремеше да не пита за времето, доколкото успяваше да издържи.