Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
Теяйо стрелна с поглед Соли: спокойно, спокойно.
— Бисексуални актьори — уточни дамата с пълно пренебрежение, ала за щастие и патриотът не й обърна никакво внимание.
— Батикам е вещ човек — обясни райга. — Има контакти. Би могъл да помогне както на нас, така и на вас. Заслужава да се опита при положение, че е тук. Ще трябва да побързаме естествено.
— И за какво ще ни съдейства, щом не е гатаец?
— Защото е асет, а не собственик — бе отговорът. — Също член на Хаме — нелегално движение, което работи, за да свали правителството на Вое Дайо. Знаем, че хората от Хейн признават Хаме за легитимна организация. Той може да съобщи в посолството, че родолюбива групировка е спасила Соли и я крие на безопасно място, тъй като я грози сериозна заплаха. Струва ми се, че Екумените ще реагират точно и навреме. Прав ли съм, уважаема Пратеничке?
Когато изведнъж беше отново титулувана, тя кимна леко, изпълнена с достойнство:
— Но това трябва да стане дискретно. Те биха предпочели да не прибягват към насилие, ако съществува възможност за политически средства.
Младежът се мъчеше да проумее и обмисли думите им. Разбирайки голямата му тревога, недоверчивост и обърканост, Теяйо търпеливо чакаше неговото решение. Успя да забележи, че Соли също така търпеливо изчаква, сключила ръце. Видя му се изтъняла и мръсна; немитата й, сплъстена коса бе провиснала. Тя беше храбра като дива кобила, настръхнала цялата. По-скоро би умряла, отколкото да побегне.
Кергат задаваше въпроси; райга отвръщаше разумно, стремейки се да вдъхне доверие. Понякога и жената се намесваше в разговора. Сега патриотът я изслушваше, макар и неловко, без желание след обидното прозвище, с което я бе нарекъл. Накрая си излезе, без да сподели своите намерения. Обаче взе името на Батикам и закодирано съобщение от офицера до посолството: „Вайотите на половин заплата бързо усвояват старите ритми.“
— Пълна идиотщина! — възкликна Соли, когато Кергат изчезна.
— Познаваш ли един хейнец, известен като Стария Ритъм?
— Я, да не би да ти е приятел?
— Беше много добър към мен.
— Той е на Уерел от самото начало. Като първи наблюдател. Специалист с голяма власт… А и доста интелигентен… Не мога повече да мисля. Ще ми се да лежа край някой поток сред планинска поляна и да пия ли, пия. Цял ден. Щом ожаднея, само да си протегна врата, пък да сърбам… Течаща вода… На слънце… Ох. Боже, Боже, слънце. Толкова е трудно, Теяйо. Най-трудно от всичко ми е да повярвам, че наистина имаме шанс да се измъкнем оттук. Хем да се надяваш, хем да не се надяваш. Така се уморих да кисна в тоя зандан!
— Колко е часът?
— Осем и половина вечерта. По мръкнало. О, Господи, мръкнало! Да можеше да поседим сред мрака… Няма ли начин да се покрие тази проклета биолуминесцентна лампа? Поне за малко? Да си представим, че е нощ, за да усетим и когато настъпи денят?
— Ако се качиш на раменете ми, ще я докопаш. Но с какво да й завържем парче плат?
Те и двамата се умислиха, загледани в тавана.
— Не се сещам. Забеляза ли, че част от нея сякаш изгаря напоследък? Скоро може и да не се тревожим как да затъмняваме килията. Стига да останем още някое време…
— Уморен съм — каза той, кой знае защо със стеснителен тон.
Разкърши се, погледна за разрешение да влезе в нейната половина, пийна няколко глътки, върна се на своя територия, свали си сакото и панталона. Докато правеше всичко това, Соли вече му бе обърнала гръб. Мъжът се сви върху матрака, издържа одеялото и се помоли наум: „О, велики Камие, дай ми сили да се уповавам на благородното в съдбата.“ Ала не успя да заспи.
Чуваше тихите й движения. Тя се изпика, наля си чаша вода, събу сандалите, легна.
Измина доста време.
— Теяйо?
— Да.
— Как мислиш… дали ще бъде грешка… при сегашните обстоятелства… да се любим?
Мълчание.
— При сегашните обстоятелства не — едва чуто отговори той. — Но… в другия живот…
Тишина.
— Краткотрайният живот срещу дълготрайния — промълви Пратеничката.
— Да.
Пак мълчание.
— Не — каза райга и се обърна към нея. — Не бива.
Изведнъж те протегнаха взаимно ръце. Взеха се в обятията си, притиснаха се горещо, забързано, в сляпа жажда и копнеж и едновременно извикаха името на Бога — всеки на своя собствен език, а после, като животните, в ням възклик. Лежаха сгушени редом, изчерпани, овлажнели, потни, изтощени, възродени, възсъединени, съживени в нежността на телата, в безкрайното търсене, в това древно откривателство, в дълговечния полет към някакъв нов свят…