Приключението на коледния пудинг

Застана на прага и погледна в стаята. Малко помещение, обзаведено като библиотека. Зад голямо бюро в далечния край на стаята седеше слаб, блед младеж и пишеше. Имаше издължена брадичка и носеше пенсне.

Поаро го наблюдава няколко минути и сетне с театрално покашляне наруши тишината:

— Кхъм!

Младежът спря да пише и обърна глава. Не изглеждаше стреснат, но когато съзря Поаро, на лицето му се изписа смущение.

Детективът пристъпи в стаята и леко му се поклони.

— Имам честта да говоря с господин Трефусис, нали? Казвам се Поаро, Еркюл Поаро. Може би сте чували за мен.

— О… ъъъ… да, разбира се — промърмори младежът.

Поаро го наблюдаваше внимателно.

Оуен Трефусис беше на около трийсет и три години и детективът осъзна защо никой не беше склонен да приеме насериозно обвинението на лейди Астуел. Младежът изглеждаше превзет, сериозен и обезоръжаващо кротък, от хората, с които можеш непрекъснато да се подиграваш, без да се страхуваш, че ще се защитава.

— Да, лейди Астуел ви нае — кимна той. — Беше ми споменала, че ще го направи. Мога ли с нещо да ви бъда полезен?

Той беше учтив, без да бъде сервилен. Поаро се настани на един стол и любезно каза:

— Лейди Астуел сподели ли с вас какви са подозренията й?

Оуен Трефусис леко се усмихна.

— Доколкото зная, тя подозира мен. Абсурдно е, но е факт. Не ми е казала една добра дума след смъртта на сър Рубън, а когато минавам покрай нея, се отдръпва до стената.

Държеше се съвсем естествено, а гласът му звучеше повече развеселено, отколкото неприязнено. Поаро кимна разбиращо.

— Между нас казано, тя ми спомена същото. Не спорих с нея. Имам си правило никога да не споря с дами като нея. Разбирате, че е просто загуба на време.

— Да, напълно.

— Казвам й: „Да, мадам… Разбира се, мадам… Точно така, мадам…“ Тези думи не означават нищо, но успокояват. Правя свое разследване, защото въпреки че изглежда почти невъзможно друг, освен господин Левърсън да е извършил престъплението, е… невъзможното невинаги е толкова невъзможно.

— Напълно разбирам позицията ви — кимна секретарят. — Приемете уверението ми, че съм изцяло на вашите услуги.

— Bon — кимна Поаро. — Значи двамата се разбираме. Сега ми разкажете за случилото се през онази вечер. По-добре започнете от вечерята.

— Както вече несъмнено знаете, Левърсън не беше на вечерята — започна секретарят. — Имаше сериозни противоречия с чичо си и често вечеряше в клуба за голф. В резултат на което сър Рубън изпадаше в много лошо настроение.

— Не е бил любезен, така ли, мосю? — деликатно подметна Поаро.

— О! Той беше като татарин! — засмя се Трефусис. — Не бих могъл да работя за него цели девет години, без да познавам слабостите му. Беше с невероятно труден характер, мосю Поаро. Понякога изпадаше в детинска ярост и обиждаше всеки, който се изпречи пред очите му. С времето свикнах. Научих се да не обръщам внимание на думите му. Всъщност не беше зъл, но понякога се държеше глупаво и предизвикателно. Разковничето беше да не му отговаряш.