Приключението на коледния пудинг

— Но тя няма основание да мисли така, нали?

— Абсолютно никакво.

— Виж ти! Наистина ли?

— Казах й, че няма смисъл да идвам при вас просто за да ви кажа мнението й и няма нищо, за което да се хванете.

— Наистина ли сте й го казали? Интересно.

Той огледа внимателно Лили Маргрейв и обърна внимание на спретнатия й черен костюм, едва забелязващата се бяла ивица от блуза по врата й и кокетната малка черна шапка. Оцени елегантността й, красивото й лице с леко вирната брадичка и тъмносините й очи с дълги ресници. Неусетно отношението му към нея се промени. Заинтригува го не толкова случаят, за който му говореше, а самото момиче, седнало срещу него.

— Предполагам, мадмоазел, че лейди Астуел има лека склонност към истерия и неуравновесеност?

Лили Маргрейв закима енергично.

— Много точно я описахте. Както вече ви споменах тя е много мила, но с нея е невъзможно да се спори. Тя не мисли логично.

— Може би тя подозира някой друг — предположи Поаро. — Някой, за който изглежда абсурдно.

— Точно така е! — извика Лили. — Силно ненавижда секретаря на сър Рубън, бедния човек. Убедена е, че той го е направил, и то при положение, че недвусмислено бе доказано, че Оуен Трефусис не може да го е извършил.

— А има ли причини да мисли така?

— Разбира се, че не! Твърди, че е интуиция. — В гласа й прозвуча раздразнение.

— Както разбирам, мадмоазел — усмихна се Поаро, — вие не вярвате в интуицията.

— Според мен е пълна глупост — отвърна тя.

Детективът се облегна назад на стола си и промърмори:

— Les femmes8. Мислят си, че интуицията е специалният им дар от Бога и всеки път им сочи истината, а всъщност в девет от десет случая ги подвежда.

— Зная, но нали ви казах каква е лейди Астуел. Просто не може да се спори с нея.

— Значи вие, мадмоазел, умно и дискретно момиче, идвате при мен, както ви е наредено, и ме информирате за създалата се ситуация.

Нещо в тона му накара момичето да вдигне рязко очи и да го погледне.

— Осъзнавам, че времето ви е много ценно — смотолеви извинително Лили.

— Ласкаете ме, мадмоазел, но сте права. В момента наистина имам много ангажименти.

— Боях се, че ще е така — рече момичето и стана. — Ще кажа на лейди Астуел…

Но Поаро не стана, а напротив, остана облегнат спокойно на стола си и се взря в момичето.

— Бързате да си отидете ли, мадмоазел? Моля ви, поседнете за момент.

Видя как лицето й порозовя, а сетне пребледня. Тя бавно и с нежелание отново седна.

— Мадмоазел е бърза и решителна — отбеляза той.

— Трябва да проявите търпеливост към един стар човек като мен, който бавно взема решения. Неправилно ме разбрахте, мадмоазел. Не казах, че няма да посетя лейди Астуел.

— Значи ще дойдете? — Гласът й беше безизразен. Не гледаше в Поаро, а беше свела очи към пода. Ето защо не забеляза любопитството, с което той я оглеждаше.

— Кажете на лейди Астуел, че съм изцяло на нейно разположение. Следобед ще дойда в „Мон Репо“, нали така се казваше имението. — Той стана. Момичето също.

— Аз… ще й съобщя. Много мило от ваша страна, че ще дойдете, мосю Поаро. Боя се обаче, че усилията ви ще отидат на вятъра.

— Твърде вероятно, но… кой знае?

Той учтиво я изпрати до вратата, после се върна в дневната. Беше намръщен и дълбоко умислен. Един-два пъти поклати глава, после отвори вратата и повика прислужника си:

— Любезни ми Джордж, моля те, подготви ми една малка пътна чанта. Днес следобед заминавам за провинцията.

— Добре, сър — отвърна Джордж.

Той изглеждаше като типичен англичанин. Висок, мъртвешки блед и сдържан.

— Младите момичета са много интересен феномен, Джордж — отбеляза Поаро, настани се в удобното си кресло и запали една от тънките си цигари. — Особено когато са умни. Да помолиш някого да свърши нещо и в същото време да му внушиш да не го прави, е деликатна операция. Изисква се финес. Тя е много пряма… О, много пряма! Но, любезни ми Джордж, Еркюл Поаро притежава изключителен ум.