Приключението на коледния пудинг
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #33
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Стоянова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Приключението на коледния пудинг». Краткое содержание книги:
— Лили? О, не мисля, че често я вижда.
Детективът си записа нещо в един миниатюрен бележник, сетне постави молива в държателя му и го прибра в джоба си.
— Благодаря ви, лейди Астуел. Ако ми позволите, сега ще разпитам Парсънс.
— Искате ли да го извикам тук? — Дамата посегна към звънеца.
Поаро бързо я спря:
— Не, не. Недейте! Аз ще сляза при него.
— Ако смятате, че е по-добре…
Лейди Астуел очевидно бе разочарована, че няма да присъства на предстоящия разговор. Поаро стана потаен.
— Много е важно — съзаклятнически каза той и впечатли още по-силно лейди Астуел.
Намери Парсънс в кухнята. Лъскаше сребърните прибори. Детективът започна разговора със смешния си поклон:
— Трябва да ви се представя. Аз съм частен детектив.
— Да, сър. Досетих се. — Тонът му бе почтителен, но резервиран.
— Лейди Астуел ме нае — продължи Поаро. — Не е удовлетворена. Съвсем не е.
— Чувал съм нееднократно нейно благородие да го споменава — обясни икономът.
— Май ви казвам неща, които вече знаете — рече Поаро. — Нека не губим повече време в излишни приказки. Бъдете така добър да ме заведете в стаята си и да ми разкажете какво точно сте чули в нощта на убийството.
Стаята на иконома бе на приземния етаж, до помещението на слугите. На прозорците имаше решетки, а в единия й край се намираше помещението за ценности. Парсънс посочи тясното си легло и каза:
— Прибрах се, сър, в единайсет часа. Госпожица Маргрейв вече си бе легнала, а лейди Астуел беше при сър Рубън във високата стая.
— Лейди е била при сър Рубън? Моля, продължете.
— Високата стая, сър, е точно над тази. Ако хората вътре говорят, човек може да чуе гласовете им, но, разбира се, не може да разбере какво си говорят. Заспал съм сигурно около единайсет и половина. Беше точно дванайсет, когато ме събуди шумът от затръшването на входната врата и разбрах, че господин Левърсън се е прибрал. Чух стъпки над главата си и малко по-късно гласа на господин Левърсън. Говореше на сър Рубън. Стори ми се, сър, че господин Левърсън бе… не бих искал да кажа пиян, по-скоро малко шумен и недискретен. Крещеше на чичо си. Долових някоя и друга дума, но недостатъчно, за да разбера за какво става дума. Последва остър вик и шум от силен удар. — Парсънс замълча, сетне повтори последните си думи: — Силен удар. — Гласът му прозвуча развълнувано.
— Ако не греша, в повечето романи се споменава за глух удар — промърмори Поаро.
— Може би, сър — отговори сериозно Парсънс. — Аз чух силен удар.
— Моля за извинение — поклони се детективът.
— Няма нищо, сър. След удара в тишината съвсем ясно чух гласа на господин Левърсън да казва: „Боже мили! Боже мили!“ Само това, сър.
От първоначалното си въздържане да разкаже какво знае Парсънс сега беше преминал в другата крайност — изпитваше истинска наслада подробно да обяснява всичко. Очевидно се мислеше за голям разказвач. Детективът го поощряваше.
— Mon Dieu — промърмори той. — Сигурно сте изпитали голямо притеснение!
— Наистина, сър — кимна икономът. — Така е, сър. Не че тогава го възприех по този начин. Но все пак реших, че нещо може би не е наред, и си помислих дали да не се кача и да видя какво става. Станах, за да светна лампата, и се спънах в един стол. Излязох навън, като минах през помещението за прислугата. Отворих вратата, която води към коридора, където са задните стълби, и докато стоях там и се чудех дали да се кача, чух гласа на господин Левърсън. Весело и радушно той каза: „Слава Богу, никой не се нарани. Лека нощ.“ После го чух да тръгва по горния коридор към стаята си. Подсвиркваше си. Разбира се, върнах се веднага в стаята си и си легнах. Реших, че просто са съборили нещо и това е всичко. Питам ви, сър, трябваше ли да си помисля, че сър Рубън е бил убит, след като чух господин Левърсън да му пожелава лека нощ?
— Сигурен ли сте, че гласът беше на господин Левърсън?
Парсънс погледна със съжаление малкия белгиец и на Поаро му стана съвършено ясно, че основателно или не, икономът бе напълно убеден в правотата си по този въпрос.
— Има ли още нещо, което желаете да ме питате, сър?
— Последен въпрос. Харесвате ли господин Левърсън?
— Моля… моля, сър? — заекна Парсънс.
— Въпросът ми е съвсем прост. Харесвате ли господин Левърсън?
Първоначалното слисване на Парсънс се беше превърнало в объркване.
— Общото мнение на прислугата, сър… — започна, но замълча.