Град на паднали ангели

беше възможно, нали? Знаеше как приключва една връзка от оплакванията на други

момичета. Първо се отдръпва, постепенно спира да отговаря на бележките и телефонните ти

обаждания. Твърди, че уж няма никакви проблеми, че просто иска малко свобода. После

идва ред на думите: “Ти не си виновна, вината е у мен” и започват сълзите.

Досега си мислеше, че тези неща не се отнасят за нея и Джейс. Връзката им не беше

обикновена и не се подчиняваше на обичайните за една връзка или за едно късане правила.

Двамата си принадлежаха напълно и винаги щеше да бъде така — точка.

Но може би всички хора си мислеха така? Докато не осъзнаеха, че са като всички останали и

че това, което са приемали за истинско, се е разпаднало.

Нещо проблесна и привлече погледа й. Беше кутията, която Аматис бе дала на Джейс.

Отстрани по нея имаше изящни изображения на птици. Клеъри знаеше, че Джейс разглежда

съдържанието й, че чете бавно писмата и преглежда бележките на снимките. Не беше

споделил почти нищо, а тя не искаше да любопитства. Знаеше, че трябва сам да изясни

чувствата си, които изпитва към биологичния си баща.

Клеъри беше привлечена от кутията. Спомни си как той седеше на стъпалата пред Залата на

Съглашението в Идрис и държеше кутията в скута си. „Сякаш мога да спра да те обичам”,

беше казал тогава. Тя докосна капака и пръстите й напипаха закопчалката — отвори се

лесно. Вътре имаше разпилени листове, стари снимки. Клеъри извади една и я загледа

очаровано. На снимката имаше двама души — млада жена и млад мъж. Веднага позна, че

жената беше Аматис, сестрата на Люк, която гледаше младия мъж и излъчваше сиянието на

първата любов. Той беше красив, висок и рус, макар очите му да бяха сини, не златни, и

чертите му да не бяха толкова изсечени, колкото на Джейс… и все пак тя знаеше кой е той

(бащата на Джейс) и от това я присви стомаха.

Остави бързо снимката на Стивън Херондейл и едва не си поряза пръста на острието на

тънката бойна кама, която лежеше напряко в кутията. По дръжката имаше гравирани птици.

По острието имаше петна от ръжда. По-скоро приличаха на петна от кръв. Очевидно

оръжието не беше почиствано както трябва. Бързо затвори кутията и се обърна, раменете й

бяха натежали от чувство на вина.

Беше мислила да му остави бележка, но сега реши да го изчака и да говори с Джейс лично.

Излезе и тръгна по коридора към асансьора. По-рано беше почукала на вратата на Изабел, но

и тя не си беше вкъщи. Дори магическите факли по коридорите сякаш горяха по-слабо от

обикновено. Клеъри се почувства изключително потисната и протегна ръка да натисне

копчето на асансьора, но забеляза, че то вече светеше. Някой се изкачваше от приземния

етаж на Института.

„Джейс”, помисли си на мига и пулсът й се ускори. Разбира се, можеше да не е той, каза си

тя. Можеше да е Изи или Мерис, или…

— Люк? — възкликна, когато вратата се отвори. — Какво правиш тук?

— Мога да те попитам същото — той излезе от асансьора и затвори вратата зад себе си.