Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Той вдигна очи към нейните — в погледа му нямаше упрек, а само пълното разбиране на онова, за което не беше и подозирал, когато бе чул молбата й, но беше отгатнал впоследствие.
— Благодаря — каза тя и отвори вратата на колата. — Мога ли да ви закарам? Трябва да се върна обратно и да приготвя вечерята, преди работодателят ми да се е прибрал.
Едва когато се върна в къщата на Голт, когато застана сама в празната, потънала в слънце стая, тя се изправи лице в лице с пълното значение на онова, което изпитваше. Погледна през прозореца към планините, които сякаш поддържаха небето на изток. Мислеше си за Ханк Риърдън, за това как седи на бюрото си на две хиляди мили разстояние, с вкаменено лице, за да не допусне агонията — същото каменно изражение, с което беше посрещал всички удари през годините — и тя почувства отчаяно желание да води неговата битка, да се бори за него, за миналото му, за това напрежение на лицето му и за куража, който го подхранва, също както искаше да се бори за „Комет“, който пълзеше с последни сили през пустинята по разпадащ се коловоз. Тя потръпна, затвори очи, сякаш беше виновна за двойно предателство, сякаш висеше в пространството между тази долина и останалата част от земята, без да има право на нито едно от двете.
Чувството изчезна, когато седна срещу Голт на масата за вечеря. Той я гледаше, открито и невъзмутимо, сякаш присъствието й беше нещо естествено и сякаш тази гледка беше единственото, с което той би искал да занимава съзнанието си. Тя се облегна леко назад, сякаш подчинявайки се на значението на погледа му, и каза сухо, вещо, с преднамерен отказ:
— Проверих ризите ви и намерих една с две липсващи копчета и друга с протрит ляв ръкав. Искате ли да ги закърпя?
— Ама разбира се, стига да можете.
— Мога.
Това изглежда не промени значението на погледа му, а само подчерта удовлетворението му, сякаш той беше искал тя да каже точно това. Само че тя не беше сигурна дали точно удовлетворение е името на онова, което виждаше в очите му. Беше напълно сигурна, че той не е искал тя да казва каквото и да е.
От другата страна на прозореца, зад ръба на масата, буреносните облаци бяха помели и последните следи от светлина в небето на изток. Тя се запита защо се притеснява да погледне навън, защо се чувства така, сякаш иска да се залови отчаяно за златните парчета светлина по дървената повърхност на масата, по намазаната с масло повърхност на кифличките, по медната кафеварка, по косата на Голт — да се залови като за малък остров на ръба на бездна. След това се чу да пита неволно, осъзнала, че това беше предателството, което искаше да избегне:
— Позволявате ли комуникация с външния свят?
— Не.
— Никаква ли? Дори и бележка без обратен адрес?
— Не.
— Дори и съобщение, което не издава никакви ваши тайни?
— Не и оттук. Не и през този месец. Не и на външни хора по което и да е време.
Тя се улови, че избягва очите му и се насили да вдигне поглед към него. Неговият поглед се беше променил: беше наблюдателен, неподвижен, неумолимо проницателен. Той попита, сякаш таеше вече защо му задава тези въпроси:
— Искате ли да помолите за специално изключение?
— Не — каза тя, издържайки на погледа му.
На следващата сутрин след закуска, докато седеше в стаята си и внимателно правеше кръпка на ръкава на ризата на Голт със затворена врата, за да не му позволи да види непохватните й усилия върху необичайната задача, тя чу звук от кола, която спря пред къщата. Чу стъпките на Голт да преминават бързо през всекидневната, чу го да отваря със замах външната врата и да вика навън с радостния гняв на облекчението:
— Време беше!
Тя се изправи, но спря: чу гласа му с внезапно изменен, сериозен тон, сякаш при шока от нещо, което е видял:
— Какво има?
— Здравей, Джон — каза ясен, тих глас, който звучеше спокойно, но беше натежал от изтощение. Тя седна на леглото, лишена изведнъж от сили: гласът беше на Франсиско. Чу Голт да пита строго и загрижено:
— Какво има?
— Ще ти кажа после.
— Защо закъсня толкова?
— Трябва да тръгна пак след час.
— Да тръгнеш?
— Джон, дойдох само да ти кажа, че няма да мога да остана тук тази година.