Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
— Тази работа със следенето трябва да престане.
Той повдигна устни в полуусмивка, а после лицето му отново придоби сериозно изражение.
— Тук съм, за да поднеса своята благодарност, милейди.
Напълно наясно колко абсурдно изглежда седяща на пода, омотана в завивката, Райли се опита да прояви достойнство.
— Каква е тази реч, като от времето на Камелот? В един момент звучиш нормално, а в следващия — сякаш си сър Ланселот или нещо подобно.
Тя отметна косата от лицето си, чудейки се колко зле изглежда. Не че сега му беше времето да се държи суетно, но се чувстваше малко несигурна пред Адонис или който, по дяволите, и да беше той.
Той се засмя леко и звукът спря препускащите й мисли — прокрадна се в нея, запълни всички празни кътчета. Нямаше никакъв смисъл — нищо от това нямаше смисъл. Как така някой, с когото току-що се бе запознала, й пасваше като парче от пъзел? Тя никога не бе вярвала в любовта от пръв поглед или в съдбата, или общо взето във всичко, което имаше нещо общо с романтиката. Виждаше резултатите от така наречената любов всеки ден в работата си. Виждаше и се опитваше да събере парчетата. Беше достатъчно, за да тласне и Купидон към бутилката с джин.
Но имаше нещо в този мъж…
— Права си — каза той, докато влизаше навътре в стаята и затваряше вратата зад себе си. — Понякога забравяме съвременната реч, която сме научили през годините. Поради ред причини се връщаме към официалностите, както изисква протоколът. — Той сведе глава. — Въпреки това поднасям извиненията си. Ти заслужаваш много повече, отколкото мога да изразя с думи.
Тя можеше да почувства буйния приток от емоции, идващи от него, сякаш се бе отворила врата и чувствата му се изливаха оттам. Разкаяние. Скръб. Непреодолима, пареща болка.
Тя вдигна ръка към главата си, очаквайки нова вълна от емоции да прогърмят в главата й всеки момент, но, слава богу, чувствата на всички останали сякаш бяха заглушени, смекчени. Умът й бе сякаш пълен с памук, изключен. В самозащита?
Защо не можеше да си спомни какво се бе случило? Беше видяла Конлан през прозореца и след това…
— Къде съм? Защо в главата ми е пълна мъгла? Защо ти си… о, по дяволите, ще се обърнеш ли само за момент?
Той повдигна едната от великолепните си, тъмни вежди, после кимна и се подчини.
— Намираш се на сигурно място. Главата ти без съмнение се възстановява от потока емоции, който те е залял по-рано — отговори Конлан. — Помолих воините си да скрият емоциите си от теб. Трябваше да осъзная, че ще е болезнено за теб да си изложена на толкова много от нас наведнъж. Съжалявам за това.
Тя се пребори със завивката, измъкна се от нея и застана права.
— Не е нужно непрекъснато да се извиняваш, Конлан. Просто ми кажи какво става, по дяволите. — Много по-малко смущаващо е да се изправя насреща му очи в очи, отколкото да наблюдавам от пода всичките почти два метра от него. — Добре, Конлан, вече можеш да се обърнеш. И наистина бих искала някои отговори. Първо, ти… — по средата на изречението мъглата в ума й се вдигна и спомените й се завърнаха напълно.
Битката. Мечът. Конлан, който падаше… и лежеше толкова неподвижно.
Очите й се разшириха и тя започна да върви, а след това се затича покрай леглото към него.
— О, по дяволите! Ти… ти беше мъртъв! Или почти мъртъв! Защо си на крака? Трябва да си в болница! — Райли го достигна и сграбчи краищата на ризата му, издърпвайки ги, за да види ужасната рана от меч, която беше… трябваше да е… Не беше там.
— Няма я — каза тя бавно. — Как е възможно?
Почти зашеметена, постави дланта си над сърцето му и зачака. Тогава го почувства. Туптенето на сърцето му.
Мускулите на гърдите му се стегнаха под ръката й, тя погледна нагоре към стегнатата му челюст и отдръпна дланта си.
— Не си вампир, защото имаш пулс — каза Райли. — Шейпшифтър ли си? В какъв звяр ще се преобразиш?
Отстъпвайки, тя се огледа за прозорец, друга врата или може би звероукротител.
За каквато и да било помощ. Той се разсмя отново.
— Няма да се превърна в звяр, безстрашна. Аз съм различен от всичко, което познаваш.
— На мен ли го казваш — измърмори тя.
Внезапно, изненадващо той коленичи пред нея.
Дори така главата му достигаше до гърдите й, напомняйки й отново за ръста и силата му. Не беше точно от типа непознати, с които би искал да си сам в някоя стая.