Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
Той поклати глава и изражението му стана малко раздразнено.
— Нямам представа. Мисля, че икономката ги е изхвърлила. При тия обстоятелства би било доста неприятно да се…
— На рамото й имаше белег — промени темата Фрея. — Голям белег. Как го е получила?
— Наистина не мога да ви кажа. — Той разпери ръце. — Може да е паднала, да се е блъснала в нещо. Състоянието й я правеше доста нестабилна. Хората с множествена склероза често се нараняват. Повярвайте ми, госпожице Ханън, ако имаше нещо…
— Къде го е направила? — отново го прекъсна Фрея.
— Моля?
— Инжекцията. Къде си я е била?
— Госпожице Ханън…
— Къде?
Изражението му стана още по-раздразнено.
— В ръката.
— Дясната ръка? — Фрея си мислеше за моргата, за голото тяло на сестра си върху масата. — Точно над лакътя. Където е останал малък белег.
Той кимна.
— А как го е направила?
Той присви очи, защото не разбра въпроса.
— Как го е направила? — повтори тя по-натъртено. — Нали ми казахте, че можела да движи само дясната си ръка, че лявата й била парализирана. Явно не би могла да си бие инжекция в дясната ръка с дясната. Това е физически невъзможно. Трябвало е да го направи с лявата. А вие казахте, че била парализирана. Тогава как? Как? Кажете ми.
Той отвори уста да й отговори, но спря. Явно не си беше задавал този въпрос.
— Как е възможно някой да си бие инжекция в дясната ръка с дясната си ръка? — настояваше тя. — Това не може да стане. Погледнете!
Сви силно дясната си ръка, извъртя китката си, но пръстите едва достигнаха горната част на бицепса. Доктор Рашид я гледаше объркано, мигаше и се мъчеше да измисли някакъв отговор.
— Множествената склероза е много несигурно състояние — започна той след малко. Говореше бавно и колебливо, като че ли се опитваше в момента да измисли думите. — Симптомите могат да идват и да отминат много бързо, така че е трудно да се предскаже какво точно ще се случи.
— Да не би да казвате, че лявата й ръка изведнъж се е оправила?
— Казвам, че при това положение могат да се случат странни и неочаквани неща, внезапни повторни пристъпи, ремисии…
Не изглеждаше обаче убеден.
— Трудно е да се предскаже — повтори той. — Болестта може да се развива много… объркващо.
— Виждали ли сте такива случаи? — не се предаваше Фрея. — Пациенти с… как го казахте, синдрома Малбург?
— Вариантът Малбург — поправи я той.
— Виждали ли сте такива случаи? Хората изведнъж да започнат отново да си служат с парализиран крайник? Виждали ли сте, чували ли сте за това?
Дълга пауза, след която той поклати глава и призна:
— Не. Не съм. При други форми на болестта, не толкова остри форми, да, може би. Но при Малбург… не. Никога не съм чувал за подобни случаи.
— Тогава как? — повтори тя. — Как е възможно сестра ми да си е инжектирала морфина в дясната ръка? Дори ако пренебрегнем факта, че беше деснячка и се ужасяваше от спринцовки… как би могла да го направи?
Доктор Рашид отвори уста, затвори я отново, разтри слепоочията си и се облегна в стола. Последва дълго мълчание.
— Госпожице Ханън — заговори той накрая. — Мога ли да попитам… какво точно твърдите в случая?
Тя се втренчи в него.
— Мисля, че някой е убил сестра ми. Тя не се е самоубила.
— Предумишлено убийство? — попита той. — За това ли говорите?
Тя кимна.
Той не отклони очи от нейните. Отвън се чуваше чуруликане на птици и, съвсем отдалече, бучене на коли. Изминаха пет секунди. Десет. Накрая той вдигна телефона, набра някакъв номер и заговори бързо на арабски.
— Елате — подкани я, щом затвори, и стана.
— Къде?
Той посочи към вратата.
— В полицейското управление на Дакла.
17.
Между Дакла и Кайро
— Още кафе, сър?
— Да, моля.
Флин постави чашата си на предложения поднос, стюардът му наля от термоса и му върна чашата.
— А за вас, мадам?
— Не, благодаря — отвърна Моли Кирнан и закри чашата си с длан.
Стюардът кимна и отмина. Кирнан продължи да чете статията за иранската ядрена програма в „Уошингтън Поуст“; Флин отпи от кафето и без желание натисна клавиатурата на лаптопа си. Самолетът вибрираше от тихото и монотонно ръмжене на двигателите. Изминаха няколко минути. Флин се помести в стола си и се обърна към спътничката си.