Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Когато нашият шкипер се върна, научихме, че параходът „Сомървил“ с капитан Наш идва от Западна Австралия през Батавия за Сингапур и носи на борда си поща. Било уговорено той да ни отведе на буксир до Анжер или по възможност до Батавия, където ще можем да загасим пожара, като пробием в дъното на „Юдея“ дупки, а после да продължим пътя си за Банкок.

Старецът изглеждаше развълнуван.

— Ние все пак ще стигнем крайната цел! — пламенно рече той на Махун. И размаха юмрук към небето. Никой не отрони дума.

По пладне параходът ни взе на буксир. Той плаваше напред, висок и тесен, а това, което бе останало от „Юдея“, го следваше на края на седемдесетклафтеровото буксирно въже, носейки се бързо като облак дим, над който стърчаха върховете на мачтите. Качихме се горе, за да приберем платната, и кашляхме по реите. Представяте ли си как грижливо сме прибирали платната на този кораб, обречен да не пристигне никъде? Нямаше човек, който да не се опасява, че всеки момент мачтите могат да рухнат. Отгоре не се виждаше корабът поради дима. Хората работеха усърдно, прокарваха въжетата с равни извивки.

— Ей! Кой е там на марса? Събери платната! — викаше Махун отдолу.

Разбирате ли това? Не мисля, че някой от моряците би се надявал да слезе долу по обикновения начин. Когато то стана, чух как те си говорят:

— Вече си мислех, че всички ще полетим зад борда заедно с мачтите. Дявол да ме вземе, ако не съм го помислил!

— Да, и аз си мислех същото — уморено отговаряше друго контузено и бинтовано плашило. И забележете — това бяха хора, несвикнали да се подчиняват! На страничния наблюдател те можеха да се сторят сбирщина безделници, незаслужаващи снизхождение. Какво ги караше да вършат това… какво ги караше да ме слушат, когато аз, истински възхитен от създалото се положение, ги заставях два пъти да отпускат средната част от предното платно, за да го приберат по-добре? Какво? Те не бяха моряци по професия, не бяха виждали добри примери, не знаеха похвали. Ръководеше ги не чувство за дълг; всички те чудесно умееха да клинчат и мързелуват, да кръшкат от работа, когато им дойдеше желание да безделничат — а то се случваше доста често. Играеха ли тук роля двата фунта и десетте шилинга месечно?… Та те смятаха заплатата си за нищожна. Не, имаше нещо в тях, нещо вродено, недоловимо и вечно. Не казвам, че екипажът на френски или немски търговски кораб няма да извърши същото, но ще го стори по друг начин. В тези моряци имаше нещо завършено, нещо твърдо като принцип и властно като инстинкт; проява на скрита черта, на онзи дар за добро или зло, който поражда расовото различие, формира съдбата на нацията.

Същата вечер в десет часа ние за пръв път видяхме огъня, с който водехме борба. От бързото движение на буксир тлеещите въглища се разпалиха. Син пламък се показа на носа под отломъците от палубата. Той трептеше тук и там, пълзеше и припламваше като светлинка на светулка. Забелязах го пръв и казах за това на Махун.

— Значи, играта свърши — заяви той. — Трябва да преустановят тегленето, иначе корабът ще избухне изведнъж — от носа до кърмата, — преди да сме успели да се махнем оттук.