Диви кинозвезди

От всички гъби най-много ми хареса червената мухоморка, грейнала като алена чинийка в мрака под дърветата. Тази отровна гъба с ярък, крещящ като звук на тромпет цвят, е била известна още в Средновековието, когато добрите домакини са слагали парченца от нея в паничка с мляко, за да морят мухите. Нейната отрова причинява каталепсия48, придружена с гърчове и особено опиянение. Учудих се, че северните елени се радват на тази гъба така както на нас би ни станало драго, ако намерим бутилка уиски или джин под дървото. Трябва със съжаление да отбележа, че елените не изпускат възможността да се натряскат през сезона на мухоморката. Лапландците са ги наблюдавали, не без известна завист, че са „направили главите“, и след доста експерименти са открили две интересни истини. Който гълта гъбата, без да я дъвче, не умира, а само изпада в приятен унес. И, разбира се, надпреварата да гълтат мухоморки била голяма. И втората истина, от която ме побиват тръпки само като си помисля — ако някой изпие урината на пиян от мухоморка, ще „дойде“ на същия градус с помощта на тази „дестилирана доза“. А след като лапландците се „наекспериментирали“ дотам, че да не могат да дойдат на себе си, естествено, започнали да обвиняват за всичко северния елен.

На нас гората просто се чудеше как да ни достави удоволствие, но за Джонатан тя си остана неумолим враг, който непрекъснато си мени настроенията, и направо му скъси живота. Ако му трябваше слънце, надвисваха облаци, ако искаше облаци — пекваше слънце. Когато му беше необходим дъжд, по небето не се виждаше нито едно облаче. За нас клетата гора правеше дори невъзможното, но за него беше злобна и своенравна перушана с рокля от шарени листа. Всъщност листата щяха да станат причина той да получи апоплексия. Непрекъснато повтаряхме, че снимаме гората през есента, но Джонатан не беше доволен, че има безброй листа на земята и още толкова по клоните на дърветата. Искаше кадри с падащи листа. Тогава гората отново прояви своя опърничав женски характер. Предложи му огромни купища окапали листа, а високо горе на връхчетата на дърветата — трепкащи зелено-златисти, червеникавокафяви и кестеняви листа, но не позволяваше на нито едно от тях да падне пред камерата. Когато машинарията ни беше грижливо прибрана, винаги падаха безброй листа, но подготвехме ли се да снимаме, „листопадът“ моментално спираше. Разтревожихме се за психическото равновесие на Джонатан, а дойде ден и за още по-голямо безпокойство — започнахме да мислим за медицинско освидетелстване.