Диви кинозвезди
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диви кинозвезди». Краткое содержание книги:
— Хванах я на тясно! — „лавна“ той към Пола. — Спипах я!
— Какво, душице? — плахо попита Пола, съзирайки подозрителен блясък в очите му.
— Найлонови чували! — изрече победоносно той. Отиваш в града и ми купуваш няколко големи, огромни, грамадни найлонови чувала!
— Разбира се, душице! Ще ти доставя всичко, каквото пожелаеш — отвърна Пола с успокояващ глас. Но за какво?
— За листа — каза Джонатан.
Всички го изгледахме. Понеже нямаше пяна на устата, си позволихме да се пошегуваме.
— Каква връзка има между найлоновите чували и листата? — попитах аз, без да се надявам да получа разумен отговор. И наистина не получих.
— Ще напълним чувалите с листа и ще ги занесем в хотела — отговори Джонатан.
— И после какво ще правим с тях? — заинтригувана попита Лий.
— Ще ги сушим.
— Ще ги сушим ли?
— Да, да, ще ги сушим и после ще вземем стълба, ще се покачим на някое дърво и ще ги хвърляме надолу. Така ще снимаме кадри с падащи листа — обясни нашият режисьор.
Този наполеонов план, естествено, предизвика ново стълкновение с подложения на непрестанен тормоз капитан Праус. Пола бе откарана в близкото селище и се върна с четири огромни, погребално черни найлонови чувала. Постоянно поощрявани от Джонатан, който от вълнение не можеше да дойде на себе си, ги натъпкахме с мокри листа — достатъчно потенциален хумус за най-големите ботанически градини в света. Струпахме това „имане“ в предверието на хотела и режисьорът доведе капитан Праус. Показа му четирите грамадни чувала, вече съвсем деформирани от своя „пълнеж“, подобни на някакви злосторни охлювообразни същества от друга планета.
— Искам вашата помощ за тия — лаконично помоли Джонатан.
Капитанът щателно огледа чувалите и с дълбоко заинтересуван вид попита:
— За тия? Искате моята помощ?
— Да.
— А те какво представляват? — продължи Праус.
— Листа.
— Листа ли? Какви по-точно?
Дотогава капитанът не беше се натъквал на такова чудо.
— Есенни листа — победоносно заяви Джонатан. Събрахме ги в гората.
Капитан Праус бе потресен. Нямаше нищо в цялата му дългогодишна кариера, което да му подскаже какво да прави, ако гост на хотела домъкне четири найлонови чувала, пълни с есенни листа, и поиска неговата помощ.
— Разбирам — промълви той и прехапа устни. — А какво възнамерявате да правите с тях?
— Ще ги сушим — отвърна Джонатан, убеден, че капитанът не би стигнал до този отговор по пътя на собствената си логика.
— Ще ги сушите ли? — повтори Праус. — Ще ги сушите?
— Да, те са мокри — потвърди Джонатан.
— А защо сте решили да ги сушите? — попита капитанът, очарован от собствения си находчив въпрос.
— Защото, ако са мокри, няма да капят — обясни нашият режисьор, раздразнен от тъпите въпроси.
— Но те вече са окапали — изтъкна капитанът.
— Знам, затова са се намокрили и затова трябва да ги сушим — отговори Джонатан, вече излязъл от търпение.
За щастие в този момент Пола, която бе отишла да води един от многобройните си телефонни разговори, отново се появи и мигновено схвана създалата се ситуация.
— Капитан Праус, мисля, че трябва да ви обясня, и съм сигурна, уверявам ви, че ако изобщо някой може да ни помогне, това сте само вие! — с усмивка каза тя, пуснала в действие целия си чар.
— С удоволствие съм готов да изслушам вашите обяснения — се зарадва капитанът.
Пола описа просто и кратко цялата история с падащите листа. Още първия ден, когато ни настаняваше, капитан Праус любезно, ни предостави една много особена стая на първия етаж — нещо като оранжерия във викториански стил, за да правим там нашите сценарии съвещания и да си държим апаратите и съоръженията. Сега Пола попита дали може в същата стая да изсушим листата на половината Ню форест. Силно развитото чувство за хумор на капитан Праус и качествата му на добър хотелиер проличаха от факта, че не ни покани незабавно да напуснем хотела. Напротив, даде ни огромен куп стари броеве на в. „Таймс“, върху които да разстелем листата, и една страхотно голяма електрическа отоплителна печка модел 1935 година, с която да ги сушим. След броени часове печката грееше като доменна пещ, а подът на половината стая бе постлан с листа. Джонатан, наведен над тях, си тананикаше монотонно и много ласкаво ги размесваше с пръсти. Събрахме се да пием уиски и да го гледаме.
— Прилича на декор за пантомима в селско читалище — рече Крис. — Да кажем, „Дечица в гората“.