Възрастите на Лулу

— От два дни носа не си е подавал. Брат ти мисли, че този дом е хотел. Донася мръсните си дрехи и си отива. Ще ме уморите от притеснения...

— Отивам в стаята му да уча. Утре имам изпит по философия.

Когато излизах през вратата, ги чух да си шепнат. Амелия караше майка ми: „Кажи й, мамо, кажи й”, а тя к успокояваше: „Не бери грижа.”

— Слушай, Мариса... Нали нямаш нищо против Амелия да облече тая вечер жълтата ти рокля, дето баба ти я подари?

— Как да нямам, още не съм я обличала дори!

— Ама, дъще, вие никога не излизате заедно, нито

имате едни и същи приятелки, какво толкова?

Всеки друг ден бих протестирала, бих се карала и заплашвала, дори бих плакала. Този ден отстъпих веднага. Единственото, което желаех, бе да съм сама, да се затворя в стаята на Марсело, но не минаха и десет минути, когато я видях да влиза в стаята.

— Мариса, дъще, трябва да си поговорим.

Веднага предугадих тона й на „освен твоя майка съм и най-добрата ти приятелка”, който наскоро бе придобила в своите душевни уединения на родител на многобройно семейство в период след одобряване.

— Не сега, мамо, нямам желание да говоря - примигвах бързо, за да прогоня сълзите си, напиращи в очите ми. — Трябва да уча, а освен това не ме интересува дали Амелия ще облече роклята ми, ако това е грижата ти, кълна се, че не...

— Не се кълни, Мариса...

— Извинявай, мамо, исках да кажа, че наистина не ме е еня, стига да не я спука...

— Да, Амелия е по-пълна от теб и много по-гроз-на... — говореше ми, шепнейки. — Погледни ме, дъще, остави учебника.

Погледнах я. Последните й думи ме заинтригуваха.

Тя забеляза следите от сълзи по зачервените ми очи. Беше седнала на леглото на Марсело и на своите петдесет и една навършени години изглеждаше поне с петнайсет по-стара. Носеше права вълнена рокля в тъмносиньо и черно, груби чорапи в тъмнокафяво, от онези, дето продават в аптеките за разширени вени. Краката й бяха подпухнали, с многобройни жилки, образуващи цяла мрежа от червени и морави петна под бялата й прозрачна кожа. Девет деца и единайсет бременности за седемнайсет години. Тялото й приличаше вече на чувал, прегънат под тежестта на изнурените й вътрешности. Все още се жалваше за неродените си деца, за онова, родило се мъртво между Висенте и Амелия, и за двата аборта за две години между близнаците и мен.Беше ме срам, но в моменти на истинско прозрение като този само като я погледнех внимателно, ме отвращаваше. Преди години дори смятах, че съм я намразила. Сега — не, разбирах, че винаги съм я обичала, но не я понасях.

— Ядоса се от случая с роклята? — усмихна ми се съчувствено. — Ти си на петнайсет и е логично да се ядосаш... Макар да не вярваш, мисля много за теб, Мариса. Ела до мен.

— Не, ако нямаш нищо против, предпочитам да съм седнала.

Бяха изминали около пет месеца от последното й майчино излияние.

— Ти имаш много неща, за които благодаря на Бога, дъще — промърмори. — Хубава си, умна си, обичаш да учиш и изкарваш добри бележки. Освен това знаеш да се справяш с проблемите, с неприятностите... Не ми създаваш грижи, затова те обичам.