Възрастите на Лулу
- Автор: Grandes Almudena
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Незир
- ISBN: 954-8077-01-9
- Переводчик: София Каталан
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Възрастите на Лулу». Краткое содержание книги:
Млъкна за момент. Тогава се намесих, опитвайки се да ускоря нейната изповед.
— Добре... — бе очевидно, че не я е грижа за мен.
— Искам да кажа, че не съм ти нужна, ти ще успееш без ничия помощ. Ще влезеш в университета, ще завършиш с добри бележки, ще се ожениш за богато и хубаво момче, с една дума, ще имаш куп здрави деца и няма да напълнееш. Ще ми бъдеш опора, когато остарея... — усмихна ми се, но не отвърнах на усмивката й, защото това ми се стори върхът на нахалството.
— Амелия, обратното, толкова е комплексирана. Тя има нужда от мен, от помощта ми все още, както и Висенте, който е толкова слабохарактерен. А пък Хосе е такъв импулсивен и малките, разбира се. Марсело не, Марсело е като теб, силен и интелигентен, макар че излезе червен, все още не разбирам защо. Не виждам какво лошо е видял в този дом — тук замалко не заплака, — и също скитник, нощна птица, бездомник...
— Стресна се от мен, може би се изплаши да не би да тръгна да се ровя какво точно иска да каже. — Тия проблеми с политиката са ми голяма грижа. Исабел, дето беше толкова послушна. се заплита във все повече каши... Така че Бог ми дари девет деца и всеки ден му благодаря за това, но не мога да се грижа за всички ви едновременно. А ти си толкова интелигентна и разумна, толкова решителна в същото време, не искам да кажа,че не си чувствителна, но изглеждаш така сигурна в себе си, не се вълнуваш от нищо, създаваш
толкова малко проблеми... Мариса, дъще, разбираш ли какво искам да ти кажа?
Кимнах в знак на съгласие. Бих искала да й отвърна, да й викна, ме външният вид и добрите ми бележки не означаваха, че не трябва да имам майка, да я разтърся и да й изкрещя, че не може да продължава така цял живот с един брат, представляващ цялото ми семейство. Бих искала да я прегърна, да се сгуша в скута й и да поплача, както Амелия преди малко, да й кажа, че я обичам, че се нуждая от нея, че се нуждая от любовта й, че искам да чувствам, че ме обича, но се ограничих само да кимна с глава, защото беше ненужно и твърде късно за всичко.
Тя се приближи, целуна ме и каза, че трябва да върви в кухнята да изчисти зеления боб. Попитах я за какво бе плакала Амелия.
Загледа ме подозрително.
— Ще обещаеш ли, че никога няма да й се смееш ?
— Да, мамо. — Амелия е влюбена в Пабло от много години. Той никога не й е обръщал внимание, но бедната, не може да си го избие от главата.
Прекрасно, помислих си, в тази къща човек не може да поплаче дори насаме.
Директорката на интерната премина през много превъплъщения, преди да се спре на образа на тридесет и пет годишна жена, красива, с очила, северен тип, стереотип на библиотекарка нимфоманка, от ония, дето бях виждала в списанията на Марсело по времето, когато систематично преравях всички рафтове с подвързани книги, и той разбираше, предполагам, но никога не ми го каза.
С опъната коса, хваната на висок кок, с бяла блуза и тъмна пола, седнала изпъчена зад огромна маса, струпана с книжа, директорката винаги заговаряше първа.
— Съжалявам много, но трябва да се погрижите за нея, не можем да я задържим тук за повече време.
Пабло я гледаше. Не беше ядосан, защото нещата му изглеждаха забавни, което, разбира се, нервираше
още повече директорката на интерната. Той беше на четиридесет години, но странно как бе запазил вида си на двайсет и седем годишен. Също и ролята му се бе променила доста. В началото — мой настойник или изпълнител на завещанието на родителите ми, нещо от този род. След това излезе, че ме е купил някъде и си харчи парите, за да ме накара да уча по някаква непонятна причина. Накрая бе мой баща и през по-го-лямата част от детството ми продължи да е такъв.
— Бихте ли ми разказали още веднъж в подробности? Не разбрах какъв точно е проблемът. От много години не виждам дъщеря си...
— Ами Лулу... е много мръсно дете. — Директорката се наведе напред и погледна „баща ми” над очилата си. Беше много възбудена, винаги се възбуждаше, когато говореше за мен. — Разбирате ли какво искам да кажа?
— Не — Пабло се смееше.
— Ами... преждевременно зряла, завладяна от секса. Знаете ли, че не носи нищо под полата си. Казва,че всичко й пречело, и сяда винаги с много разтворени крака в час. Гали се непрекъснато и кара другите да я галят, обърква приятелките си. С една дума, срам ме е да го проумея, но се хвана с учителката по математика и самата аз ги изненадах. Няма да повярвате, но Лулу бе тази, която е взела инициативата...
— А вие какво, гледахте ли? — прекъсна я Пабло. По устата му се изписа злонамерена усмивка.
— Аз, да... трябваше да съм сигурна, преди да взема каквото и да е решение. Хванах ги: дъщеря ви беше гола, легнала в едно легло и търкаше с пръсти зърната си. Знаете ли, че има дълги нокти, лакирани с червен лак, което е забранено, но няма начин да я накараме да се подчини на правилата Пилар, учителката, беше завряла глава между бедрата й, искаше да я изяде, като по едно време спря и каза нещо подобно на „не мога повече, любов моя, изтръпна ми езикът, а и ти вече свърши три пъти”, при което Лулу стана и й зашлеви един. В този момент се намесих.