Хроники на звеното
- Автор: Велков Андрей
- Серия: Български психар #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191503315
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хроники на звеното». Краткое содержание книги:
„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
- Най-добрите обувки за тичане в историята. Няма по-добри...
- К’во тичане те гони бе, пич, ти добре ли си? - Мишо облиза листчето, довърши джойнта, захапа го и бръкна в джоба си за огънче. - Нали уж си дошъл да ни учиш да стреляме?
Не можа да довърши, защото здравенякът се доближи и мълниеносно изби с крак джойнта от устата му.
- Първо ще потичаме малко, момче. Полезно е за здравето. Хващай сега автомата и лентовай един пълнител. Я виж само какви хубави баирчета има наоколо, как да не ги разгледаме!
Мишо буквално онемя от възмущение, а не се случваше често да губи ума и дума. Какъв беше тоя чичак да му избива хубавия коз с мавашита? Направо го беше съсипал, поляната бе мочурлива и джойнтчето вече за нищо не ставаше, както се бе приземило баш в центъра на една зеленясала локва. Тръгна към чичката, но Пешо му махна да спре. Здравенякът остана усмихнат, но видимо се стегна, а погледът му се втвърди. Когато видя, че Мишо няма да продължи, се обърна към Петър:
- Петре, нали ти казах, че не понасям дрога и не искам да виждам около мен.
Петър вдигна палец в знак на съгласие.
- Пичове, никакви екстри по време на тренировка, такава е уговорката. Запознайте се с Радо, той ще ни научи да стреляме, да воюваме и на всички свързани с това работи. И сами се сещате, че това спокойствие няма да продължи дълго, че скоро ще има екшън и аз съответно искам да сме подготвени за него на макс. Затова всеки ден ще тренираме, а думите на Радо ще се възприемат, все едно са закон.
Радо само кимна и без допълнителни обяснения нареди:
- Имате три минути да лентовате пълнителите и след това отиваме на разходка. Хайде сега действайте по-бързо, стига сте се мърдосвали!
Когато след около час се върнаха на мочурливата полянка, бяха грозна картинка. Мишо, Павката и Геша повърнаха. Радо буквално им пийна соса из тези чукари, а отгоре на това през цялото време тичаше пред тях, като не личеше дори да се е задъхал. Ебаси чичката машина! Даде им пет минути почивка и докато, пъхтейки, се опитваха да дойдат на себе си, ги разгледа един по един с гадна усмивка. После започна обучението по стрелба. Стреляха, докато автоматите се нажежиха до червено. Оказа се, че само са си мислели, че могат да стрелят. Ценните съвети на инструктора очевидно даваха резултат, защото след всеки нов изстрелян пълнител попаденията в центъра на мишените зачестиха.
Отговор на въпроса защо инструкторът Ради Стоянов разбира толкова много от такъв род обучение лесно можеше да бъде намерен във факта, че дълги години той бе работил като главен инструктор на българските десантчици. В един момент след промените мижитурка чиновник, от паразитите, кръжащи около армията, го бе уволнил по някаква малоумнобюрократична причина. Като близък приятел на Боби братчеда той лесно се нави да помогне на момчетата от „Звеното“ да се превърнат в прилични стрелци. Сега, като ги гледаше целите в кал, уморени и изстреляли всеки по хиляда патрона, си мислеше, че може би, ако тренират сериозно колкото днес, може да направи от тях истински воини. Трябваше обаче работа, много работа още...
Лицето Антон М. е един от тримата най-добри приятели на водача на „Звеното “ Петър
И. Съответно в йерархията на тяхната групировка се намира непосредствено под лидера е.
Петър му има пълно доверие и му делегира различни функции.
Много интелигентен, увлича се по философията. Интроверт. Спортува активно всеки ден,
най-непредразположен към пороци от всички. Непредсказуем.
Из бележки по казуса „Звеното “, личен архив на Никита Д.
Независимо от сезона и климатичните условия Антон имаше програма, която всяка сутрин спазваше почти религиозно. Ставаше в пет сутринта и обичаше да си ляга рано, към десет-единайсет, беше си такъв тип човек, чучулиги им казват май - най-добре и най-ефективни се чувстват сутрин. Среднощните мероприятия и веселби малко го изкарваха от режим. Но пък не го изкарваха от ритъм, защото той нямаше навик да прави компромиси с тренировките си. И когато се наложеше да си легне късно, не си доспиваше, а отново ставаше в пет.
Първият му сутрешен ритуал бе да направи кафе за родителите си, но това вече беше отпаднало, защото от няколко месеца, най-накрая, живееше сам. Когато всяка сутрин им приготвяше голяма кафеварка от евтиното, но силно кафе, се чувстваше поне малко полезен. Преди да се хване с Пешо, почти половин година беше седял без работа, дори като общ работник не можа да намери. Техните го подкрепяха, въпреки че и те едвам свързваха двата края с мизерните си заплатки на учител и на чистачка. Поне бяха останали заедно, а не като родителите на Петър - баща му вазира и остави всички да се оправят сами. Антон беше благодарен за това и го ценеше, защото знаеше как Пешо преживя тези неща.