Кралят на зимата

— Скоро ще дойдат да тършуват и в тези кошове — предупреди ме джуджето, но аз упорито отказвах да тръгна с него. — Ти си по-глупав, отколкото си мислех, момче — каза Друидан, промъкна се през дупката и се шмугна в сянката на една близка колиба и долепения до нея курник.

Аз бях спасен от Лайгесак. Не защото ме видя, а защото каза на силурците, че в кошовете, зад които се криех няма нищо друго освен празнични дрехи.

— Цялото съкровище е вътре — каза той на новите си съюзници, а аз се сниших и не смеех да мръдна, докато войниците плячкосваха стаите на Мерлин. Само Боговете знаят какво са намерили там — одрани кожи от мъртъвци, стари кости, нови амулети и стари муски — много ценно съкровище, няма що. И само Боговете знаят какво беше изстрадала Нимю, защото тя никога не отвори дума за това и без туй всичко беше ясно. Тя бе преминала през онова, през което всички пленени жени минаваха в ръцете на войниците. А когато мъжете си отидоха, те я оставиха кървяща и почти загубила разсъдъка си.

Оставиха я да умре, защото след като претършуваха стаите и намериха само мухлясали боклуци и малко злато, те взеха пламтяща главня от огъня в залата и я хвърлиха сред счупените кошове. От вратата започна да излиза пушек. Друга главня бе хвърлена сред кошовете, където се криех аз. Едва тогава хората на Гундлеус напуснаха замъка. Някои носеха злато, малцина бяха намерили разни сребърни дрънкулки, но повечето си тръгваха с празни ръце. Когато и последният човек излезе, покрих устата си с края на дрехата си и хукнах през дима към вратата на Мерлин. Намерих Нимю и отчаян извиках:

— Хайде! Да се махаме!

Димът ставаше все по-гъст, пламъците диво подскачаха от кош на кош, котките неистово се деряха, а прилепите пляскаха с криле, побъркани от страх.

Нимю не мръдна. Тя лежеше по корем, гола, притиснала ръце към лицето си, краката й бяха целите в кръв. Тя плачеше.

Изтичах към вратата, която водеше към Кулата на Мерлин, мислех че може да намеря изход там и да избягаме, но когато надникнах вътре, видях, че нямаше други врати. Тази стая изобщо не беше съкровищница. Тя беше почти празна — гол пръстен под, дървени стени и никакъв покрив. Стените бяха много високи, изградени като фуния, отворена към небето. По едната стена имаше стълба, която водеше към дървена платформа, закрепена на две греди някъде по средата на височината. Димът почти я беше скрил от погледа ми. Тази кула беше мястото, където Мерлин мечтаеше и долавяше шепота на Боговете. Погледнах още веднъж към висящата платформа, в стаята нахлу нов пушек и се изви към отвора на кулата. Изтичах обратно при Нимю, грабнах черното й наметало от разхвърляното легло, увих я в дебелия вълнен плат като болно животно и хванах четирите краища на наметалото, тя беше толкова лека. Започнах да си пробивам път през залата към предната врата. Огънят поглъщаше с ненаситните си пламъци сухото дърво и бучеше все по-силно. Очите ми течаха, дробовете ме боляха от вдишвания дим, а той се стелеше още по-гъст пред главния вход на замъка. Вече влачех Нимю след себе си и чувствах как главата й подскача по неравностите на пръстения под. Тръгнах към пробитата от Друидан дупка в стената. Сърцето ми щеше да се пръсне от страх, когато подадох глава навън, но не видях врагове. Заритах стената, за да разширя отвора. Извих навън сплетените пръти и изроних кирпича полепнал по тях. След това се промъкнах през дупката и издърпах Нимю след себе си. Тя тихо изохка, когато рязко дръпнах тялото й през неравните ръбове на отвора, но изглежда чистият въздух я посъживи, защото най-накрая започна да ми помага. Нимю свали ръце от лицето си и аз едва тогава разбрах защо последният й писък беше толкова ужасен. Гундлеус беше извадил едното й око. Зиналата дупка на лицето й беше пълна с кръв и Нимю отново сложи ръката си там. Наметалото й се беше закачило на върбовите клони, които стърчаха по ръба на пробития в стената отвор. Дръпнах пелерината и загърнах голите й рамене, сграбчих свободната й ръка и хукнахме към най-близката колиба.