Кралят на зимата

Короните на дърветата тук бяха много ниски и клоните биха заставили всеки ездач да остави коня си, ако иска да влезе в гората. Които и да бяха нашите преследвачи, те трябваше да вървят след нас пеша. Освен това ние избирахме скрити тесни пътечки, едва се провирахме между дърветата, така че преследвачите също като нас трябваше да вървят в колона по един. Страхувах се, че тези конници бяха силурски разузнавачи, които Гундлеус беше изпратил да ни търсят. Кой друг би се поинтересувал какво беше накарало добитъкът край реката да се размърда в този мързелив следобед?

Гулидин се появи и застана до мен. Той взе тежкото копие от ръката ми, заслуша се в далечните стъпки и кимна сякаш доволен.

— Само двама са — каза той спокойно. — Оставили са конете си. Аз ще се заема с първия, а ти задръж втория, докато дойда да се справя и с него.

Той беше изключително спокоен и това ми помогна да овладея страха си.

— И Дерфел, помни, че и те се страхуват — добави Гулидин.

Той ме избута в сянката и след това приклекна зад стърчащите корени на някакво паднало дърво от другата страна на пътеката.

— Клекни! — изсъска ми Гулидин. — Скрий се.

Аз клекнах и изведнъж страхът отново ме сграбчи. Ръцете ми се потяха, десният ми крак изтръпна, гърлото ми пресъхна, повръщаше ми се и коремът ме болеше сякаш имах разстройство. Хюел ме беше обучил добре, но никога не се бях изправял срещу човек, готов да ме убие. Чувах приближаващите мъже, но все още не можех да ги видя. Най-силното ми желание в момента беше да хукна след жените. Но останах на мястото си. Нямах избор. Бях израсъл с разкази за смели воини, беше ми втълпено, че мъжът никога не обръща гръб и не бяга от опасността. Мъжът трябва да се бие за своя господар, мъжът никога не отстъпва пред врага, мъжът никога не бяга. Сега моят господар сучеше от гръдта на Рала, а аз трябваше да се изправя пред неговите врагове, а как ми се искаше да бях дете и просто да си плюя на петите! Ами ако това не бяха само двама копиеносци, а повече? А дори и да бяха само двама, те вероятно бяха опитни воини, свикнали да проливат кръв.

— Спокойно, момче, спокойно — каза Гулидин тихо. Той беше воювал във войските на Утър, беше се бил със саксите и с войниците на Поуис. Сега, някъде в сърцето на собствената си страна, Гулидин се бе привел зад сплетените корени, полуусмихнат, стиснал моето дълго копие в грубите си кафяви ръце.

— Сега ще отмъстим за моя син — каза той мрачно. — Боговете ще бъдат на наша страна.

Аз бях клекнал зад някакъв храст, а отстрани ме прикриваше висока папрат. Мокрите дрехи ми тежаха и спъваха движенията ми. Взирах се през гъстия листак на обраслите с мъх дървета. Наблизо затрака кълвач и ме накара да подскоча. Бях скрит по-добре от Гулидин и въпреки това ми се струваше, че се виждам от километри, особено когато нашите двама преследвачи най-накрая се появиха на някакви си десетина крачки пред нас.