Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Той почти бе загубил връзка с действителността. Беше омаян не само от гласа, който бе чул. Беше омаян и от величието на поста, към който се стремеше. Неговото сияние го заслепяваше. В края на краищата той току-що се бе измъкнал от мрака, в който по цял ден бе работил на фермата, без да вижда никого освен своите (а сигурно и край тях е минавал, сякаш са сенки), а вечер е седял над книгите, изтощен до болка от усилията, от търсенето на път слепешката, от очакването. Та не беше толкова чудно, че сиянието го заслепяваше.
Разбира се, той познаваше нещичко от човешката природа. Беше седял достатъчно дълго в окръжното, за да разбере някои нейни страни. (Вярно, че не бе успял да се задържи там. Но не защото не познаваше човешката природа. Може би той познаваше не човешката природа изобщо, а собствената си природа — нещо много по-дълбоко и важно от въпроса за правдата и неправдата. Беше станал мъченик не защото беше сляп и не само заради правдата, а и поради известно самопознание, което отиваше по-далеч от правдата и неправдата.) Да, той познаваше донейде човешката природа, но нещо се беше вклинило между него и това познание. В известен смисъл той преувеличаваше достойнствата на човешката природа. Мислеше, че хората не по-малко от него са омаяни от величието и заслепени от сиянието на поста, към който се стремеше, и че са готови да слушат само доводи и речи, които са също тъй възвишени и бляскави. И речите му бяха скроени по тази мярка. Те представляваха фантастична смесица от факти и цифри, от една страна (данъчната му програма, програмата му за строеж на пътища), и възвишен патос, от друга (далечно, приглушено от времето ехо от цитатите, записвани с чепатия, детински почерк в големия тефтер).
Уили обикаляше щата с добре запазен автомобил, купен на старо на осемнайсетмесечно изплащане, и виждаше образа си на плакатите, разлепени по телефонни стълбове, хамбари и стобори. Пристигнеше ли в някой град, първо се отбиваше в пощата да види дали няма писмо от Луси, после се срещаше с местните политикани и завършвайки срещата с ръкостискане (не особено горещо, защото много се говореше за принципи, а малцина се ангажираха с обещания), отиваше в хотелската си стая (два долара без баня) и сядаше да дообработи следващата си реч. Чегърташе я и я шлайфаше до припадък, пустата му реч. Искаше му се на всяка цена да направи от всяка своя реч второ Гетисбърско обръщение. След като я стъкмеше, ще стане и ще закрачи из стаята. Крачи, крачи и току започне да я произнася. И ако сте случайно в съседната стая, ще го чуете как крачи и ораторствува, а щом спре да крачи, това означава, че е застанал пред огледалото, за да усъвършенствува някой жест.
На мен ми се случваше да бъда в съседната стая, защото трябваше да отразявам в „Кроникъл“ предизборната му кампания. Лежа си аз в дупката в средата на кревата, дето пружината е увиснала от тежестта на странствуващото човечество, лежа си по гръб облечен и гледам в тавана, наблюдавам как цигареният дим се издига нагоре и се разлива по тавана като обърнат наопаки призрачен водопад, гледан при забавена камера, или като бледа смутена душа, която излита от устата ти с последния дъх — както са си представяли това египтяните, — за да напусне тленното хоризонтално убежище, облечено в зле ушити панталони и жилетка. Лежа си аз там, пускам дим от устата и само го наблюдавам, без да изпитвам нищо, сякаш нямам нито минало, нито бъдеще, и изведнъж Уили започва своето в съседната стая. Крачи и ломоти.
Може и да е обидно за него, но се чудех да плача ли, или да се смея. Знаейки как стоят работите, аз лежа в кревата, слушам го как се готви за губернатор и ми иде да запуша устата си с възглавницата, за да не се разкикотя. Горкият малоумник с неговата реч. Но гласът зад стената ломоти ли, ломоти, а нозете тупат напред-назад като лапи на едър звяр, който се мята в заключена стая или клетка, върти тежката си глава и упорито и настървено търси откъде може да се измъкне, убеден, че все някога ще намери разхлабена дъска, решетка или ключалка, може би не веднага, но някога. И като го слушаш, преставаш да бъдеш толкова сигурен, че дъската или решетката ще издържат. А нозете не спират, те са като машина, в тях няма нищо човешко, нито дори животинско, те бият върху теб като бутала или като чукало в огромен хаван, в който лежиш ти, в който случайно си попаднал ти. А на чукалото му е все едно, че ти си в хавана. То бие, докато от теб не остане нищо, и още дълго след това, докато машината не се износи или някой не изключи тока.