Чудовището на нашата улица

Дванадесета глава

Яж, пий и стой на нокти

Клео нямаше нищо против Олимпийските игри. Те бяха вдъхновяващи и точно като Дюс, водеха началото си от Гърция. Но завъртяха ли се за пореден път по телевизията, любимите й програми слизаха от екран за цели две седмици, изместени — нека сме честни — от неразбираеми и безсмислени спортни занимания. През тези дни Клео често се улавяше да обикаля безцелно из двореца като изгубена в пустинята камила в търсене на нещо, което да сложи край на странстванията й. Това бе състояние на душевен смут и обърканост, за които единственото лечение бяха заключителните церемонии и последващото завръщане на обичайната телевизионна програма. След като веднъж редът бе възстановен, тя традиционно отпразнуваше това с едно от упадъчните шоколадови кексчета на Хасина с формата на пирамида, за да може да навакса неизбежната загуба на калории по време на четиринайсетдневните си скитания.

Но днес, седнала с трите си приятелки в Зоната без алергии на „Мърстон Хай“, Клео отхапа върха на шоколадовата пирамида, за да отпразнува друго възраждане: възраждането на своя живот. Животът, в който нейната личност бе във фокуса на обективите на Клаудин, Лала и Блу. Животът, в който новаците (Франки!) и нормитата (Мелъди!) не бяха в центъра на новините. Животът, в който сателитният обхват на територията на двореца не беше заглушен, а срещите й с Ди в събота вечер не се проваляха. Животът, в който тя ще съобщи на приятелките си за снимките в Teen Vogue, а те ще се потят от завист дни наред. С една дума — животът, който бе на път да си върне.