По-неживи от всякога
- Автор: Харисън Лийси
- Серия: Monster High #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0963-3
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «По-неживи от всякога». Краткое содержание книги:
Граф Великолепни разпери крила, а розовият удължител на перчема му падна на килима. Лала се наведе да го вдигне, но вместо това срещна лъскавия връх на обувките на баща си. Той стъпка косицата на прилепа като запалена цигара. Ама че долна постъпка!
— Как смееш да ми се опълчваш? — рече той, гледайки гневно надолу.
Е, поне стоеше пред нея от плът и кръв, а не на екрана на телевизора. И дишаше същия топъл въздух от камината. За първи път щяха да говорят в салона без плоския екран помежду им.
Осъзнала този факт, Лала се ухили. А това го разгневи още повече.
— Аз съм Главният! — рече той, оголил зъбите си. — Когато ти кажа да правиш нещо, от теб се очаква да го направиш. А също така съм и твой баща…
Ха!
— Баща, но не роден — успя да измънка тя.
От коридора се чу възклицание. Последва силна кихавица.
Влад ги подслушваше. Ала нито господин Ди, нито Лала му обърнаха внимание. Двамата стояха като вкаменени, а думите й се въртяха из стаята като леден вятър.
Спомен за изгарящ глад. Мокър студ. Някой я носи през снега… червени капчици капят и оставят следи. Всеки хрип раздира гърдите й и сгърчва тялото й… и изхвърля още кръв… качват се по стълбище… Вече е по-топло. Сребърната светлина на луната е изчезнала. Топли оранжеви пламъци осветяват пътя им. Слагат я на легло. Мирише на монети и солена плът. Гладките копринени чаршафи са мокри от потта. Майка й стене до нея и иска да види Лаура… Тук съм, мамо, искаше да каже тя, но й беше толкова трудно да говори… Господин Ди настоява Лаура да е там… Костите я болят от изтощение… чува последния дъх на майка си… мълчешком се моли да не си отива… Господин Ди връхлита в стаята… вика името на майка й… Алина… Алина… Алина… грабва я в обятията си, сякаш е била повече от негова икономка… сякаш той не е румънски граф. Докторът съобщава, че е твърде късно… Раменете на господин Ди се тресат… казва, че е искал да я спаси, искал е да пристигне навреме при нея, но снегът му е попречил… Докторът казва, че и на момичето не му остава много… Господин Ди се надвесва над нея… отмята потните й коси… Нещо остро и болезнено се впива във врата й… парализиращо напрежение… мрак… и след това нов ден. Силата й се бе завърнала. Майка й си бе отишла. А по неясни причини, единственото, което й се въртеше в ума, беше да забие странно издължените си зъби в дебела сурова пържола.
Лала примигна, за да прогони сълзите си.
— Не трябваше да ме спасяваш.
Той си наля чаша петстотингодишно уиски.
— Очевидно никога не си искал дъщеря.
— Грешиш! — кресна той и тръшна кристалната чаша върху черната лакирана масичка.
— Безсрамник! — викна Влад.
Господин Ди не го погледна.
— Трябваше да помолиш господин Щайн да ти направи робот. За да прави всичко, каквото поискаш и точно както и искаш. Защото аз…
— Аз не искам робот — прекъсна я той. — Не искам и демотивиран, непочтителен вамп-гангстер, който…
Лала тропна с крак.
— Демотивиран ли?! Заради мен „Мърстон“ е сред трите училища финалисти в цялата страна! Аз постигнах това, татко, аз! — В желанието си да я види, Лала се заудря в гърдите като орангутан. — И какво е това вамп-гангстер? Изобщо има ли такова нещо?
Той вдигна чашата и отпи глътка от кехлибарената течност.
— „Радклиф Хай“ ще е добро място за теб.
Лала завъртя косата си около пръста и я опъна.
— Откъде знаеш какво е добро за мен? Та теб почти те няма! А и да си тук, все едно, че те няма — дори по-лошо, защото си тук, но не ми обръщаш внимание. — Произнесени на глас, думите звучаха още по-остро и прободоха Лала в гърдите. — Та аз дори не знаех, че работиш за това училище. Нямах идея. Имаш ли представа колко ме унизи?
— Е, и аз не знаех за твоето конкурсче — възрази той.
— Не е конкурсче! — тросна му се Лала. — Конкурсът е национален. И освен това се опитах да ти кажа, но ти не искаше и да чуеш, и… — Гърлото й се стегна. „Мислех си, че ще се гордееш с мен. Затова се записах за участие!“
— Ще се гордея с теб, когато престанеш да си губиш времето с твоите приятели и се заловиш сериозно за…
— Сега приятелите ми са моето семейство. През изминалата година всички работихме здраво, за да станем част от това общество и… — Сълзите рукнаха. Лала скри лицето си. За всичките й хиляда петстотин деветдесет и девет години той никога не я бе виждал да плаче.