По-неживи от всякога

Пламъците трептяха зад стъклото на огнището.

Лала седна на крайчеца на кушетката и изпъна рамене. Поглади розовия перчем на Граф Великолепни, вирна брадичка и се обгърна с ръце, за да се стопли. Позата й напомни времето, когато баба й и дядо й бяха поръчали на Денислав Блега да нарисува портрета й. Разликата беше, че тогава се тресеше от досада, а сега от мрачно предчувствие.

Преди да си тръгнат от сечището, Клод й бе заръчал да се извини на баща си. Блу и Клаудин й пожелаха късмет и я помолиха настойчиво да им се обади при първа възможност. Франки предложи да я скрие в козметичната лаборатория. Но Лала отказа. Какво можеше да й стори баща й? Да я убие? Това беше стара песен — на хиляда петстотин деветдесет и девет години.

До нея изникна чичо Влад, който миришеше на евкалипт.

— Още една лъжичка? — предложи той с лъжица в ръка.

Лала потърка коремчето си и поклати глава — че се нуждаеше от вниманието на баща си, нуждаеше се, но да повърне соев пастет върху новите му джинси не беше подходящ начин да го спечели.

— Но може малко ментов чай — каза тя и подаде чинията си на Влад.

— Малко повечко си хапнала за утеха?

— Да, хапнах малко повече — каза Лала и надникна през прозореца, — но не получих никаква утеха.

— Ах, защо не бях там да — аа… ааа… — чичо Влад остави подноса, бръкна в джоба на кимоното си и поднесе копринена кърпичка към носа си — апчиху!

— Наздраве.

Той бръкна под очилата и изтри крайчеца на очите си.

— Казах му аз — не, помолих му се да не оставя в ъгъла на здравето ми този шредер24, който изсмуква всичкото ми витамин С, но той чува ли? Влад млъкна, за да си издуха носа. — Не чува, естествено. — Пак си издуха носа. — Какво ли знам аз за фън шуй? Само една книга съм написал и създадох приложенията. Да не споменавам и…

Светлините на фаровете се разтвориха като ветрило на стената на салона. Лимузината изхрущя по чакъла пред къщата.

— Ей сега се връщам с чая — каза Влад и изчезна.

Външната врата се отвори със скърцане. На горния етаж животинките хукнаха към скривалищата си. Граф Великолепни, който още стоеше на пръста й, потрепери. Лала притисна с ръка тупкащото му сърце. Искаше й се да има DVD, което като Розетския камък25 да я научи на езика на животните, за да може да им каже, че няма от какво да се боят. Баща й хапеше здраво, но още по-опасен беше лаят му. А той и бездруго не се интересуваше от тях. Всъщност не се интересуваше от нищо и от никого, освен от работата си. Но ето Лала, век след век живееше под натиска на желанието да го впечатли.

Туп!

По мраморния под се чуха стъпки. Сякаш прилеп шляпна Лала с парализираното си крило. Веднъж един мъдрец й бе казал: „Може би той не те обича“. Сигурно човекът беше прав. Тогава защо да крие какво мисли? В този момент успехът бе единственото нещо, което можеше да изгуби.