Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
— Хей! Ко съ спънете в нещо и си убиете крак, ний ни носим отгуворнос, ясно?
Ако предположим, че пред къщата дворът се явяваше въплъщение на хаоса, то намиращото се от задната й страна беше истински нощен кошмар. Двете „бараки“ представляваха корозирали метални постройки с размера на складове за тютюн. За да се стигне до тях, трябваше да се мине през неравна пътека, виеща се лениво между планини от захвърлени вещи: грамофони, счупени статуетки, градински маркучи, кресла, косачки, врати, плочи за камини, тенджери и тигани, стари тухли, керемиди за покриви, ютии, радиатори и тасчета за миене, да изброим само няколко от хилядите вещи.
Докато крачехме през долината между надвисналите хълмове, татко промърмори кажи-речи под носа си:
— Мили боже…
Дъждът се лееше и лееше върху всички тези предмети, на някои места се стичаше по металически планински склонове в бълбукащи малки поточета. След това стигнахме до голяма изкривена и оплетена купчина с вещи, която ме накара да спра на място, понеже знаех, че съм открил наистина мистично място.
Пред мен се намираха стотици велосипедни рамки, сплетени една в друга посредством лози от ръжда. Гумите им ги нямаше. Гърбовете им бяха пречупени.
Казват, че някъде в Африка слоновете имат тайно гробище, където отиват да полегнат, да свалят товара от сивите си сбръчкани тела и да се зареят в небитието, най-сетне леки души. В онзи миг от времето вярвах, че съм намерил гробището на велосипедите, където скелетите им се лющят година след година под дъжда и парещото слънце, много след като са ги напуснали духовете на скитническия им живот. На някои места по тази огромна купчина велосипедите се бяха стопили, дотам че вече приличаха по-скоро на червени и медни листа, очакващи да бъдат изгорени в някой есенен следобед. На места тук и там надничаха счупени фарове — слепи, но дръзки по свой мъртвешки начин. Извити дръжки все още пазеха гумените си накрайници, а от някои от тях като избледнели пламъци висяха ивици оцветен винил. Представих си всички тези колела, жизнено-ярки с новата си боя, с нови гуми и нови педали и вериги, които се плъзгат по зъбчатките в езерца от чисто нова грес. Видението ме натъжи по начин, който не можех да разбера, понеже видях как всичко на този свят достига своя край, без значение колко ни се иска да го задържим до себе си.
— Ехо, хорица! — обади се някой. — Стори ми се, че чух алармата да се включва!
С баща ми погледнахме към мъжа, който буташе през калта пред себе си голяма ръчна количка. Носеше гащеризон и кални ботуши, и имаше огромно шкембе и глава, нашарена с петна с цвят на черен дроб, и с кичур бяла коса най-отгоре на темето. Г-н Скъли имаше сбръчкано лице и нос като електрическа крушка с мънички разкъсани вени, просветващи в пурпурно на върха му, и носеше очила с кръгли стъкла, зад които надничаха сивите му очи. Беше се ухилил с квадратна усмивка, зъбите му — тъмнокафяви, а на посивяващата му брадичка имаше брадавица, от която стърчаха три бели косъма.
— С какво да съм ви полезен?
— Аз съм Том Макенсън — представи се баща ми и подаде ръка. — Синът на Джей.
— О, да! Ще звиняваш, че не те познах изместо! — г-н Скъли носеше мръсни работни ръкавици и свали едната, за да се ръкува с татко. — Туй внучето на Джей ли е?
— Ахъ. Казва се Кори.
— Виждал съм те из града, чини ми се — каза ми г-н Скъли. — Помня когат баща ти беше на твойте годинки. Ние с дядо ти бяхме дупе и гащи от едно време.
— Г-н Скъли, според мен сте прибрали колелото на сина ми днес следобед — обясни татко. — Пред една къща на „Диърман Стрийт“?
— Взех едно, така си е. Не че беше останало много от него. Беше потрошено цялото.
— Е, това е било колелото на Кори. Надявам се да успея да го поправя, ако може да си го вземем.
— Оопс — отвърна г-н Скъли. Квадратната му усмивка се разчупи. — Том, не мисля, че е възможно да стане.
— Защо не? Колелото е тук, нали?
— Аха, тука е. Беше тука, така де — г-н Скъли посочи към едната от бараките. — Вкарах го вътре преди няма и пет минути.
— Значи ще може да го изкарате и да си го вземем, нали?
Боклукчията засмука долната си устна, погледна ме и след това се обърна към баща ми.
— Не мисля, че ще стане, Том — той бутна настрани ръчната си количка, точно до планината мъртви велосипеди, и допълни:
— Елате, ще ви покажа!
Последвахме го. Боклукчията вървеше с накуцване, сякаш бедрото му се въртеше на панта, вместо на става с ябълка.