Момчешки живот

— Мъртво? — попита баща ми.

— Тъй си беше. Сичко умира. Износва се и не мож да бъде опраено ни за радост, ни за кинти. Тъй си беше и туй колело. Тъй са сичките те по времето, когато някой ги домъкне туканкана, или някой се обади да ида да ги зема. Знаеше, че колелото ти е умряло много преди трошачката да му земе душата, нали, Кори?

— Да, сър — отвърнах. — Знаех.

— Не страда много, да знайш! — каза ми г-н Скъли и ми кимна.

Струваше ми се, че той разбира самото ядро на съществуването, и с това е запазил млади очите и младо — сърцето си, макар и тялото му да е остаряло. Надзърташе направо в космическия ред на нещата и знаеше, че животът не се крепи само на плът и кръв, но е и в множество вещи — добър, верен чифт обувки; стабилна кола; химикалка, която винаги пише; колело, което те е носило много мили, — в които ние влагаме вярата си, а те ни дават на свой ред сигурността и радостта от спомените.

Тук изкопаемите със сърца от камък могат да изсумтят с думите: „Що за щуротия!“ Но нека им задам само един въпрос: не ви ли се ще понякога — та било дори и само за краткотраен миг — отново да се сдобиете с първото си колело? Помните как изглеждаше, нали? Помните. Тригър32 ли го бяхте кръстили или Бътърмилк, или Флика33, или Лайтнинг34? Кой взе от вас онова колело и къде попадна то? Никога ли не се питате, ама наистина ли?

— Нека ти покажа нещо, Кори — каза г-н Скъли и ме побутна по рамото. — Оттук!

Двамата с татко тръгнахме след него, по-далеч от велосипедо-трошачната машина и в друго помещение. Прозорец с мръсно стъкло пропускаше малко зеленикава светлина да се влее към блясъка от висящата от тавана крушка. В тази стая се намираха бюрото на г-н Скъли и един шкаф с полици. Той отвори един от тях и посегна към най-горния рафт.

— Не показвам това на всеки срещнат — сподели с нас, — но ми се стори, че вий, дружки, може да харесате квото видите… — порови малко, местейки кутии и след това додаде. — Ето го! — и ръката му изникна от тъмнината отново на светло.

Държеше парче дърво, с избеляла дървесина и с още полепнали по него изсушени молюски. Дълбоко в дървото бе забито нещо, наглед напомнящо тънък кинжал от слонова кост, около пет инча дълъг. Г-н Скъли го вдигна към светлината, с блеснали иззад очилата очи.

— Виждате ли? Какво е туй според вас?

— Нямам представа — призна татко.

Аз също поклатих глава.

— Разгледай го хубавичко!

Г-н Скъли поднесе към лицето ми парчето дърво с втъкнатия в него кинжал. Виждах ямички и драскотини по повърхността на слоновата кост, а ръбовете й бяха назъбени като рибарски нож.

— Това е зъб — заяви боклукчията. — Или по-точно кучешки зъб, най-вероятно.

— Кучешки зъб? — намръщи се баща ми, с поглед прескачащ между г-н Скъли и парчето дърво. — Сигурно змията ще да е била много голяма!