Момчешки живот
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-271-2
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Момчешки живот». Краткое содержание книги:
Той отново насочи вниманието си към хлъзгавия път пред нас, но мускулът на челюстта му се стягаше на всеки няколко секунди и си представих, че се опитва да реши дали е по-добре да ме заведе на преглед при доктор Париш или да ми нашари дупето.
Не му казах нищо повече за черната кола, понеже знаех, че татко няма да ми повярва. Но бях виждал тази кола и преди, по улиците на Зефир. Докато се носеше напред, тя предизвестяваше появата си с ръмжене и рев, а когато беше отминала, можеше да надушиш горещината и да видиш омарата над асфалта. „Най-бързата кола в града“, каза ми веднъж Дейви Рей, докато заедно с другите момчета се мотаехме около входа на ледената къща на „Мърчант Стрийт“, ловейки хладните повеи от ледените блокове в жежкия августовски ден. Дейви Рей беше признал, че „татко вика, че никой не може да надбяга Среднощната Мона“.
Среднощната Мона. Така се наричаше колата. Човекът, чиято собственост беше, се казваше Стиви Каули. Викаха му „Малкия Стиви“, понеже на ръст надминаваше пет фута едва с няколко инча, макар да беше на двайсет години. Пушеше верижно цигари „Честърфийлд“ и нищо чудно те да бяха прекъснали растежа му.
Но причината да не каже на баща ми за Среднощната Мона, която бързаше зад нас по хлъзгавия от дъжда път беше, че си спомних какво се бе случило една нощ миналия октомври. Татко, който преди време беше доброволец-пожарникар, получи телефонно обаждане. Беше от шефа на пожарната Марчет, както каза на мама. На Шосе 16 се разбила кола и горяла в гората. Татко побърза да се притече на помощ и се върна у дома едва след няколко часа, с пепел в косата и с усмърдени на изгоряло дърво дрехи. След тази нощ и онова, което бе видял, вече нямаше желание да бъде пожарникар.
Точно сега карахме по Шосе 16. А катастрофиралата и изгоряла кола беше Среднощната Мона, с Малкия Стиви Каули зад волана.
Тялото на шофьора — или поне онова, останало от него — лежеше в ковчег на гробищата на Поултър Хил. Среднощната Мона също бе погребана — в рая, където отиват изгорелите коли.
Но аз я бях видял да ускорява в мъглата зад нас. И бях зърнал човек зад волана й.
Затварях си обаче устата. И бездруго имах достатъчно неприятности.
Татко слезе от Шосе 16 и подкара камиончето по кален черен път, криволичещ между дърветата. Стигнахме място, където към дърветата бяха приковани най-разнообразни ръждиви стари метални знаци — имаше поне стотина, рекламиращи всичко от „Грийн Спот Ориндж Сода“ до „Б. Ц. главоболни прахчета“ и „Гранд Оле Опри“. Отвъд многозначната гора пътят водеше към къща от сиво дърво с поддаваща предна веранда, а в предния двор — и имам предвид „море от плевели“, а не двор, какъвто хората си го представят обикновено — шарена сбирщина от изгризани от ръждата закачалки за дрехи, кухненски печки, лампи, рамки за легла, електрически вентилатори, хладилни чанти и разни други дребни устройства, нахвърляни на накамарени купчини. Имаше намотки жица, високи колкото баща ми и цели бушели кошници, пълни с бутилки, а сред боклука се издигаше метален знак с усмихнат полицай и надпис с червени букви: „СТОП НЕ КРАДИ“ изписан насред гърдите му. В главата му бяха пробити три дупки от куршуми.
Съмнявам се г-н Скъли да имаше проблеми с крадците, понеже веднага щом татко спря камиончето и отвори вратата си, две червени гончета изскочиха от укритията си на верандата и се захванаха да оповестяват неканените гости на цялата околия. Няколко секунди по-късно комарникът се отвори с трясък и от къщата излезе крехка на вид дребна женица с бяла плитка и пушка.
— Кой е? — изврещя тя с глас като парен чук. — Кво ша обичате начи?
Баща ми вдигна ръце.
— Том Макенсън съм, госпожо Скъли! От Зефир!
— Том кой?
— Макенсън! — налагаше му се да надвиква двете кучета. — От Зефир!
— Млъкбепсета! — изрева г-жа Скъли.
Тя свали мухобойка от кука на стената и няколко пъти плесна с нея кучетата по дупетата, което ги успокои значително.
Излязох от камиона и застанах плътно до баща ми, с обувки, потопени в мокрите бурени.
— Трябва да се видя със съпруга ви, г-жа Скъли! — каза татко. — Прибрал е колелото на момчето ми погрешка.
— Ъъ — отвърна жената, — Емет не прави никви грешки.
— Той тук някъде ли е, ако обичате?
— Зад къщата — отвърна съпругата и махна с пушката. — В една от бараките там отзад.
— Благодаря!
Татко пое в указаната посока и аз го последвах. Бяхме направили може би към половин дузина крачки, когато г-жа Скъли се обади: