Момчешки живот

— Суоп вече го е гледал — отвърна г-н Скъли. — Тъкмо той ме посъветва да го прибера в шкафа и да държа вратичката здраво затворена.

— Защо? Нещо подобно представлява новина за първа страница!

— Не и според кмета Суоп! — домакинът ни се извърна встрани от прозореца и забелязах, че погледът му беше потъмнял. — В началото Суоп мислеше, че е фалшификат. Накара док Париш да го погледна и той повика док Лезандър. И двамата се съгласиха, че това е зъбът на някакъв вид влечуго. След това всички ние си поговорихме хубавичко в кабинета на кмета, при затворени врати. Суоп каза, че е решил да тури похлупака на туй цялото чудо. Каза, че туй може да е зъб, а може и да е измама, но не си струвало да се разбишква народа зарад него… — той си взе парчето пронизано дърво от ръцете на баща ми. — Казах му: „Лутър Суоп, не мислиш ли, че хората искат да видят истинско доказателство, че в Текумзе има чудовище?“ А той просто ме погледна с оная проклета лула в устата и ми рече: „Хората вече го знаят. Доказателството просто ще ги стресне. Пък и — рече ми Суоп — ако в нашата река има чудовище, то си е наше чудовище и не искаме да го споделяме с никого.“ И тъй свършиха нещата — г-н Скъли ми подаде парчето. — Искаш ли да го докоснеш, Кори? Просто за да можеш да казваш, че си го сторил?

Пипнах го, колебливо протягайки показалец. Зъбът бе хладен, точно както си представях, че ще да е тинестото дъно на реката.

Г-н Скъли прибра парчето дърво с отчупения зъб обратно на полицата в шкафа си и затвори вратата. Навън дъждът отново плискаше здравата и барабанеше по металния покрив.

— Цялата таз вода дет се лее — рече г-н Скъли — сигурно много нервира Стария Мойсей!

— Все още си мисля, че трябва да го покажеш на някой друг — отвърна татко. — Като например човек от вестника в Бирмингам.

— Що не, Том, но може пък Суоп да има право. Може би Стария Мойсей да е наше чудовище. И може пък, ако оставим и някой външен да разбере за него, те да дойдат да се опитат да ни го отнемат. Да го фанат с мрежа, да го турят в някой голям стъклен бидон нейде си като прерасла кална котка35… — г-н Скъли се намръщи и поклати глава. — Нъцки, не ми се ще да става таквоз нещо. Надали и на Дамата ще й хареса. Тя си го черпи на Разпети петък, откак се помня. Таз година беше първата, дето той не си хареса манджата.

— Не си харесал храната ли? — попита татко. — Какво имаш предвид?

— Не гледахте ли парада тая година? — г-н Скъли изчака татко да каже „не“ и след това продължи. — Това беше първата година, в която Стария Мойсей не тресна моста с плоското на опашката си, все едно да каже „Мерси за кльопачката“. Бързичко става, и още по-бързо отминава, но човек свиква да познава звука, като го чува толкоз години поред. Таз година не се чу.

Спомних си колко притеснена беше Дамата, когато напусна моста с гаргойлите него ден, и как цялата процесия бе толкова мрачна по пътя обратно към Брутън. Това сигурно ще да е било, защото Дамата не беше чула Стария Мойсей да удря моста с опашка. Но какво ли значеше подобна липса на обноски при хранене?