Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Права си — призна тихичко. — Действително подходих много прибързано. Но изпитах такова облекчение, когато го видях, и такава благодарност за помощта му, че си позволих съвсем открито да приема защитата му, както и неговото прочуто гостоприемство. С това действително го изложих на голяма опасност, наруших постите си и се отдадох на празненства и веселба, вместо да потъна в молитви. Следователно нямам никакво право да те обвинявам за каквото и да било. Защото аз съм този, който извърши грях! И Господ вероятно ще ме накаже за това. — Вдигна към мен прекрасните си сини очи и жалостиво попита: — И сега какво ще правим?
Приседнах до него, изпълнена с неочаквани угризения заради чувствата, които му причиних.
— Спокойно — подметнах. — Все пак нали вече сме под негова защита и най-вече — под защитата на онзи негов унгарски наемник.
— Ток.
— Същият. Та предлагам да се възползваме максимално от дадената ситуация. Тази вечер ще празнуваме — или най-малкото аз ще празнувам, за теб не знам — побързах да се поправя, защото той поклати тъжно глава, — а когато гостите се разотидат, ще покажем на чичо ти нашата рисунка и ще го помолим да ни даде съвет какво да правим по-нататък. Е, вярно е, че вече всички знаят, че сме в неговия дом. Нека знаят. Именно затова ние пък ще се опитаме да получим от него цялата помощ, която би могъл да ни даде.
— Права си — кимна монахът. Изправи се и се загледа през прозореца ми към здрачаващото се небе навън. Изведнъж камбаните на църквите зазвъняха и го извадиха от мечтанието. — Звънят за вечерня — прошепна. — До празненството има още два часа, така че се приготви спокойно. Ще се видим долу.
Вдигна качулката си и направи крачка към вратата.
— Къде отиваш? — извиках, внезапно обхваната от неистова паника.
— На вечерна служба — отговори той. — Съвсем наблизо има една църквица, наречена „Санта Мария дела Спина“. Имат мощехранителница, в която съхраняват един от оригиналните тръни.
Изгледах го неразбиращо.
— Трън от трънената корона на разпнатия Христос. Та ще се помоля пред нея и ще се покая за греховете си, както е сторил Той с последния си дъх.
Дари ме с призрачна усмивка и изчезна. За момент се изпълних с огромна тревога. Макар току-що да се бяхме карали, нямах никакво желание да оставам без единствения си приятел на този свят. Не исках да го споходи нищо лошо по тъмните улици. А и всичките тези приказки за последния дъх ми дойдоха малко в повече.
Обърнах се към огледалото. И в мига, в който зърнах отражението си, забравих всичките си страхове.
Майко Божия!
Приличах на избягала от някоя лудница. Роклята ми — някога най-прекрасната ми придобивка, облечена преди цели пет дена за наслада на Бембо — беше покрита с петна засъхнала кал и пот. Евтината коприна не бе успяла да задържи оранжевата боя, която се бе стекла на по-малки и по-големи ручейчета във всички посоки. Косата ми приличаше на птиче гнездо — стърчаща във всички посоки, а онова, което бе останало да виси на раменете ми, приличаше на слама. Прекрасната ми хермелинова мантия бе заприличала на вълча козина. Пътуването бе придало на лицето ми отблъскващ селски кафеникав вид (дотук с порцелановобялото лице, което доскоро имах), а от виното очите ми блестяха като зелен нефрит. Да, абсолютна лунатичка, няма що. Идваше ми да се разпищя. Как съм могла да правя мили очички на лорд Силвио, когато изглеждам ни повече, ни по-малко като прокажена просякиня?!
Трябваше веднага да направя нещо. Притиснах слепоочията си с пръсти, за да накарам главата ми да спре да се върти, и се огледах. За щастие лордът (или по-скоро неговите слуги) се бяха досетили за всичко, от което има нужда една дама (добре де, аз). Имаше голяма медна купа с хладка вода, с маргаритки, носещи се по повърхността, и кана за загребване. Имаше костен гребен — като онзи, който Бембо веднъж ми бе донесъл от Константинопол. Имаше и малко сандъче от сандалово дърво с безброй дребни чекмедженца, съдържащо всякакви мазила и разкрасители, каквито използват дамите, за да подобрят вида си. До този момент никога не се бях нуждаела от подобни мазила, обаче днес случаят бе съвсем друг. Отчаяното положение изискваше отчаяни мерки. И накрая — тук вече плеснах с ръце от радост — върху раклата с одеялата бе метната една змийска кожа, очакваща своето тяло — разкошна рокля в зелено и златно! Два часа по-късно вече бях нов човек.
Първият от тях го бях прекарала в ресане на сплъстената си коса и освежаването й с ароматизирана вода. След като останах доволна от резултата, аз изцедих косата си и я разстлах по раменете си, за да си съхне на воля, докато свърша останалата работа. Още докато миех лицето си, забелязах в огледалото как русите кичури около ушите и челото ми вече изсъхват и се навиват в обичайния си вид на къдрици, чисти и пухкави като на пиле голишарче. Идеално!