Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
О, боже, ама какво ми става? Откога се превърнах в полудяла за секс нимфоманка?
„От снощи“ — припомня ми познатият тъничък гласец. Сексът с Нейт винаги е бил невероятен и изминалата нощ бе доказала, че нищо не се е променило. Усещам как само при спомена за това слабините ме заболяват. Окей, запази самообладание, Луси! Запази самообладание!
Но това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, когато си напълно гола и в неговото легло.
— Как си? — прошепва той, приближава се към мен, присяда на ръба на спалнята и отмята косата от лицето ми. По лицето му се разлива усмивка.
Загоряла. Щастлива. Влюбена.
И докато тази мисъл профучава през съзнанието ми, някъде в другия му край зазвънява аларма. Ехооо, не чак толкова бързо! Това беше просто една нощ, забрави ли? Той може да размисли. Може да съжали, че го е направил. Може да реши, че това е една огромна грешка.
— Малко махмурлия — промърморвам, като се старая да звуча спокойно, въпреки че кожата ми настръхва от допира на пръстите му. — Ами ти?
— Доста добре — кимва той и приковава очи в моите. — Невероятно добре!
Настъпва кратка тишина и ние си разменяме погледи и в този момент аз разбирам, че всичко, което той ми каза снощи, е истина. Все още важи. И нищо не се е променило. Той се чувства по същия начин. В душата ми нахлува еуфория, която срива всичките ми защити.
— Да, аз също — простенвам тихо.
По лицето му се разлива усмивка — на задоволство и видимо облекчение. Едва тогава си давам сметка, че той вероятно е бил не по-малко нервен и от мен, ако не и повече. В крайна сметка снощи нали той беше този, който разголи душата си пред мен, призна ми, че е допуснал най-голямата грешка в живота си, като си е позволил да ме изгуби, попита ме дали вярвам в душите близнаци.
Стомахът ми се преобръща.
— Да ти донеса ли нещо за закуска? — пита. — Гладна ли си?
— Ммммм — прозявам се аз. — Колко е часът?
— Шест.
— Шест ли? — стряскам се не на шега аз. — Шест?!
— Ако трябва да бъда точен, шест и десет — пояснява той, очевидно пропуснал да забележи ужаса в тона ми.
Аз? Будна? В шест сутринта?! В безсъзнание съм обикновено до осем и половина. А през уикендите — до обяд. Не си спомням кога за последен път съм била будна в шест сутринта.
Всъщност да, спомням си. Бях на двайсет и три, в един нощен клуб в Ибиса. Само дето тогава въобще не бях лягала.
— Какво ще кажеш да ти направя пресен портокалов сок?
— О, ами… може. Звучи прекрасно! — изричам с усмивка. Добре де, малко ми е раничко (едва сподавям следващата прозявка), но така и така вече съм будна, каква по-добра причина да продължа да стоя будна от един полугол Нейт!
— Окей. Идва веднага! — отсича той, изправя се бързо от леглото, взема от нощното шкафче чифт очила с тънки рамки и си ги слага.
„Да бе, той вече носи очила — сещам се аз, спомняйки си за празните кутийки от лещи в банята. — Това обяснява всичко — допълвам си, опитвайки се да свикна с този нов, изглеждащ адски сериозно Нейт.“
— Наистина ще бъде пресен — повтаря. — Имам сокоизстисквачка. — Усмихва се, привежда се към мен и ме целува.
С очила или без, той си е все така готин. Така си казвам, когато усещам устните му върху своите.
— Ще стана да ти помогна — промърморвам и правя опит да се надигна.
Обаче той ме бутна нежно назад и отсича:
— Стой си! Почивай си! — Намигва и допълва: — Знам колко много обичаш да се излежаваш! Доколкото си спомням, в Италия почти не излизахме от леглото, нали?
И ме поглежда с онзи негов поглед и аз се изпълвам с върховно блаженство. Защото не е забравил дори за онези наши лениви утрини в Италия, когато лежахме на моето малко легло с часове — преплели тела, заслушани в света навън.
— Това е вярно, но мога да направя поне кафето! — предлагам и само при споменаването на думата „кафе“ започвам да се събуждам. Обожавам сутрешното си кафе. Това е мой свещен ритуал. Нищо не може да застане между мен и силното ми кафе с мляко!
— Съжалявам, обаче нямам кафе — поглежда ме извинително той.
— Да бе, вярно — кимвам, спомняйки си, че току-що се е нанесъл. Очевидно ще има нужда от още много неща. — Е, не се притеснявай. Ще прибягам да взема по едно от… — започвам, но той ме прекъсва.
— Всъщност, аз вече не пия кафе.