Царицата на Палмира [Златните вериги]

Без да се занимава повече с него, Нурбел се приближи до Аелий. С оръжие в ръката, префектът може би щеше да пожелае да се бие. Нурбел не се съмняваше, че той вероятно е по-опасен от сина на Всепрославения. Обаче Аелий беше гол и единственото му оръжие беше омразата, която оцветяваше в червено очите му.

Той отстъпи няколко крачки, когато проехтя краткото изсвирване на рог. Палмирските воини обграждаха двореца. Шара беше изпълнил задачата си.

Злобна усмивка, високомерна и презрителна, разтегна устните на префекта.

— Ако ме докоснеш – заплаши той, посрещайки погледа на Нурбел, – моят легион ще унищожи Палмира!

Нурбел избухна в смях.

— Твоят легион? Не разчитай много на него, префект! Твоят легион е затворен в своя лагер и ще излезе оттам само ако моите стрелци му разрешат. И е много възможно на легионерите да не им се воюва за теб, когато научат, че Зиновия си е жива и в момента убива Макриан.

Аелий разбра какво го очакваше. Той се поколеба, погледна към компаньоните си. Войниците на Нурбел ги пазеха. От другата страна на басейна Хайран сядаше във водата, стенейки.

— Заблудил си се, префект. Великият Оденат не се оставя така лесно да бъде победен – заяви студено Нурбел.

Със смъртнобледо лице, внезапно почувствал студ по кожата си, Аелий се провикна:

— Ти няма да посмееш! Аз съм Рим! Август ме назначи…

— Млъкни, ти си едно нищо.

Острието изсвистя като камшик. Чу се шум от разкъсвани меса и чупещи се кости. Хайран изскимтя. Аелий остана прав още миг. Нурбел се приближи до лицето му, където само очите проблясваха все още с капчицата живот, останала в тях.

— Когато се представиш пред твоите богове, си спомни, че Алат те изпрати там…

Той удари рязко Аелий по челото с върха на меча си. Главата на префекта се прекатури преди тялото му.

Нурбел се обърна към Хайран. Паниката изкривяваше красивото му лице. Нурбел се подсмихна.

— Благодари на баща си, воняща хиено, че още не си умрял.

Преди да се свечери, Нурбел дойде пред палмирския легион, събран в лагер на запад от града. Той се настани на стълбите при храма на Юпитер, откъдето префект Аелий имаше навика да дава заповедите си. Наоколо, заели позиция върху построените през пролетта стени, палмирските стрелци продължаваха да обстрелват легионерите.

Тишината беше толкова дълбока, че се чуваше квакането на жабите във водите на Уади Кубур. От обикновения декурион до трибуна, всички бяха вдигнали лица към плешивата глава и цепнатите очи на Нурбел.

Никой не прекъсна мълчанието, докато той ги оглеждаше. После с жест накара един опцио6 да се качи при него. Мъжът беше брадясал. Беше покрит с прах от сандалите до гребена от черни пера, които красяха шлема му. Изведнъж размаха дълъг червен прът, на върха на който се издигаше летящ орел. По редиците на кохортите се понесе шепот. Хората разпознаха една от хоругвите на гвардията на новия август – Макриан.

[* Помощник-центурион. – Б.пр.]

— Аз, Лилений Авалий, опцио на III легион „Партика”, бях изпратен от град Емеса като вестоносец на палмирския цар – великия Оденат.