![Царицата на Палмира [Златните вериги] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/4/caricata-na-palmira-zlatnite-verigi-download.jpg)
Царицата на Палмира [Златните вериги]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Златните вериги]». Краткое содержание книги:
Тя каза:
— Аелкан има право, майко. Ти ще можеш да си починеш, докато съмне. Вече няма никаква опасност.
Юлия Корделия се поколеба. Накрая, с израз на признателност, тя се облегна на ръката на Аелкан и опря чело на коравото му рамо. Вече не притежаваше и частица от силата, която беше проявила по време на церемонията. Тъмните като нощта кръгове под очите й ги правеха още по-дълбоки. Кръвта сякаш вече едва течеше по устните й. Много пъти тази вечер Клавдия бе долавяла треперенето на ръцете или раменете й. От време на време майка й присвиваше клепачите си, сдържаше дъха си, сякаш се изправяше срещу свирепата вълна на някаква болка.
Без да каже нито дума, Аелкан отведе Юлия Корделия в малка стая за почивка зад базиликата. Когато той се върна, Клавдия попита:
— Тя е болна, нали?
Дори старият управител да беше изненадан от безчувствения й тон, той не го показа. По лицето му се четеше голяма мъка.
— От няколко месеца. Тя не иска да го показва, нито да се лекува по друг начин, освен със собствените си сиропи. Но в тялото й сякаш живее някакво животно и с всеки изминал ден поглъща по малко от нея.
Клавдия се съгласи мълчаливо. След като Аелкан даде заповеди на робините и лично провери храмовите врати, тя се приближи до него.
— Ти трябва да ни заведеш в Рим още утре.
Аелкан повдигна високо веждите си.
— В Рим? И защо? Юлия Корделия без съмнение не желае да ходи в Рим. Тя мрази столицата и не е стъпвала там от смъртта на баща ти!
— Аврелиан е в Рим – отвърна Клавдия с нетърпелив жест. – Точно в Рим днес се води битка за властта. Моят брат има нужда от мен. Ще бъде добре също така Улпия и нашата майка да бъдат до него.
Аелкан я погледна така, сякаш твърде бледата жълта светлина му пречеше да види добре лицето й. Но той познаваше Клавдия от прекалено отдавна, за да бъде изненадан от думите й. Тя добави нервно:
— Направи го за майка ми, ако не заради мен. В Рим тя ще намери лекари, способни да се погрижат за нея. Пътуването трае само десет дни. Не е толкова далече.
Аелкан се усмихна.
— Не си се променила. Все така студена и хитра!
В тона му нямаше никакъв упрек, само ирония.
— Но идеята е добра. Ще бъда щастлив да видя отново Аврелиан, преди да направиш от него август.
Жегната, Клавдия посочи големия златен диск зад тях.
— Не съм аз тази, която иска да направи от него август, а неговият бог. И ти като мен добре знаеш за предсказанието на нашата майка.
Аелкан се съгласи мълчаливо.
— Погрижи се да заминем възможно най-рано – добави Клавдия.
— Ще върна един от робите във вилата, за да ни приготви до разсъмване всичко, от което ще имаме нужда. Юлия Корделия ще трябва да има хубава колесница, за да издържи такъв път.
≈ 10 ≈
ПАЛМИРА
Три четвърти от коритото на Уади Кубур беше пресъхнало. Есенните дъждове бяха толкова слаби, че реката представляваше вече само плитък поток от червена кал, с ширина едва пет-шест стъпки.
Нурбел чакаше търпеливо на брега под царския дворец от първите утринни зари. Скрит сред лавролистни калини, увит с широко наметало от кафява вълна, той беше неподвижен като прашните каменни грамади, които го заобикаляха. Независимо от това дали реката беше пълноводна, или пресъхнала, управителят Шара имаше навика да се разхожда тук след първото си хранене за деня. Ако беше жив, Нурбел щеше да го намери там.
Слънцето се издигна най-после над пустинята, започна да червенее по камъните на куполите, по покривите на най-високите къщи. Докато то издълбаваше сенки в жлебовете на колоните и под очите на статуите, започна врявата от кудкудякането на кокошките, рева на магаретата и мулетата. Първите детски писъци и женски викове прободоха въздуха, в който трептяха пушеците от сутрешните приношения. Чу се шум от колела по пътя, водещ към портите. В коритото на реката се появиха хлапета, които влачеха след себе си женски камили и техните малки, които още едва се държаха на краката си.
Никой не разбра за присъствието на Нурбел, нито за дузината воини, които се криеха около него.
Накрая, във високата стена на двореца се отвори една боядисана в червено и синьо врата. Появи се тънкият силует на Шара, въоръжен с неразделната си тояга. Нурбел забеляза един войник. Той се уплаши за миг да не би воинът да придружи стария управител. Обаче Шара вдигна ръка и се отдалечи от стената, тръгвайки по пътеката, която стигаше до Уади. Вратата се затвори зад него.