Царицата на Палмира [Златните вериги]

Той изчака търпеливо още малко, остави на легионерите време да се обърнат кръгом в края на галерията. Трима палмирски воина бяха скрити в основата на колоните зад него. Четирима други, невидими, се бяха вмъкнали в съседните стаи. Всеки беше снабден с лък, дълъг колкото предмишница, който беше опасен в близък бой.

Когато римляните стигнаха средата на галерията, Нурбел вдигна ръка. Чуха се две вибрирания. Шум, малко по-силен, отколкото биха вдигнали два отлитащи гълъба. Легионерите спряха, олюляха се. С еднакъв жест вдигнаха ръка към врата си. Дебели къси копия преминаваха от край до край през гърлата им.

Воините на Нурбел изскочиха от стаите с голо острие в ръка. Не им се наложи да го използват. Кърваво мънкане се изтръгна от устните на легионерите. Коленете им поддадоха. Палмирските воини ги задържаха, преди да се строполят вече мъртви, за да ги положат тихо на земята.

Нурбел заповяда със знак да ги скрият в стаите. Той изтича с другите мъже до вратата, която водеше към градината на Всепрославения.

Там беше издигната палатка. В нея имаше походно легло, сгъваем стол и маса. На леглото бяха захвърлени шлем, украсен с напречния гребен на центурионите, и броня със сребърни и бронзови фалери. Облечен само с обикновена туника, римлянин четеше дълъг свитък, който развиваше върху масата. Стрелата се заби в сърцето му, донасяйки му смърт, преди да разбере за опасността.

Палмирските воини бързо сложиха тялото му да легне на леглото, давайки му вид на заспал човек.

— Скрийте се зад палатката – каза Нурбел шепнешком.

Сега трябваше да чакат управителя. От другата страна на двореца други две групи палмирски воини трябваше вече да са премахнали стражите, които стояха на пост под стените. Шара, който можеше да се движи, без да предизвиква и най-малкото подозрение, трябваше да се увери в това, преди да отвори вратата на градината.

Управителят не ги накара да чакат дълго. Нурбел не си спомняше някога да го бе виждал да ситни толкова живо, повдигайки тоягата си, вместо да се опира на нея. Старият управител вдигна ръце.

— Готово, господарю Нурбел. Седем римляни са мъртви. Остават само стражите на голямата порта и онези, които са с префекта.

— Колко са те?

— Шестима, заедно със самия префект.

Нурбел одобри, докато Шара сочеше другата страна на стената с тоягата си.

— Всички са там, в басейна с Хайран.

— Хайран има ли охрана?

Шара повдигна рамене.

— Тези, които обикновено ходят с него.

— Отлично. Върни се при голямата порта, управителю. Кажи на стражата, че трябва да съобщиш нещо, и отвори със замах. Не Се бой. Двеста воини на Всепрославения те чакат от другата страна!

* * *

Нурбел удари с рамо вратата и я завъртя на пантите й. Чуха се възклицания и почти веднага настъпи тишина.