Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

В този си вид Мехмед изглеждаше точно като втория принц, който отива да посрещне с добре дошъл заварения си батко, престолонаследника принц Мустафа. Само да не беше онзи грамаден тюрбан! Кой знае защо, батко й никога не се отказваше от него, макар че беше прекалено голям за главата му. Той дори не забелязваше колко смешен изглежда заради скритите под сребърноткания тюрбан вежди. Черните очи без вежди се появяваха изведнъж под ръба на тюрбана върху челото, като две черни камъчета, пришити към последната намотка. Ако не беше онова великолепно, обсипано със скъпоценности перо от щраус, щръкнало от върха му, само заради този тюрбан усърдието на майка им да сътвори цялата пищност щеше да отиде на вятъра.

Въпреки че тюрбанът непрекъснато се килваше ту насам, ту натам по главата му, щом се зададеше пред очите на хората, гъмжилото, струпано от двете страни на пътя, го аплодираше с непрестанни скандирания:

– Да живее хиляда години нашият падишах! Да живеят принцовете!

„Моето име дори не се споменава! – въздъхна Михримах. – Принцесите ги няма и в молитвите!“ Обаче не се обиждаше.

Две колони конници следваха шествието, те вадеха от увисените на гърдите им торби различни сладкиши, дребни и по-едри медни монети и ги разпръскваха наоколо. Затова щом Михримах и принцовете отминеха, подире им наставаше истинска суматоха, хората се втурваха един през друг да докопат някоя пара или някакъв сладкиш.

Михримах дори не изпита нуждата да се попита: „Ами аз как изглеждам?“ Знаеше, че е ослепителна. Майка им ги подготвяше, откакто пристигна новината, че Гюлбахар пристига заедно с престолонаследника принц Мустафа. И по-специално – Мехмед и нея. С усърдие се беше постарала и за Селим, и за Баязид, но искаше и чрез двете си вече поотраснали деца да демонстрира пред Гюлбахар и заварения син великолепието и щастието, с които беше обградена.

Подготвяше Михримах не толкова за празненството по случай сюнета, а за деня, когато щеше да се изправи пред Гюлбахар. Шивачките се редуваха да идват и да си отиват. Ушиха се рокли, кафтани, шалвари. Изработиха се най-различни шапчици, ешарпове, наметки за слънчевите дни. Караше Михримах да облича всичко едно по едно, заставаше срещу нея и дълго я оглеждаше. Всеки път от устата изсвистяваше едно „нъссст“, което означаваше, че не й харесва.

– Съблечи го и облечи това, да видим!

Най-накрая реши да бъде пак в морскосиньо. Наистина, искаше й се да облече и дъщерята като себе си в лилави коприни и тюлове, но установи, че на Михримах най-много й отива синият цвят. И дъщеря й си харесваше синьото. Облечеше ли се в синьо, в очите й сякаш започваха да блестят тюркоазени искри. Ушиха й кафтан от бледомораво индийско кадифе с избродирани клонки. Платът изглеждаше ослепителен на слънце още преди да го украсят със стотици скъпоценни камъни. Беше изработен толкова изкусно, че там, където светлината падаше директно върху него, се стелеше в небесносин цвят, а в засенчените от клонките места сякаш се надигаха в лилави нюанси вълните на някакво разгневено море.