Хиляда и една нощ. Том II

— Да! — отвърнал момъкът.

— Това е брат ми! Той е благороден човек! Обаче, синко, ако сърцето ми не се бе изпълнило с обич към тебе, всички щяхме да загинем — и ти, и той, и привратникът на хана, и жена му! На тази земя друга подобна градина няма. През целия ми живот освен мене тук са влизали само султанът и дъщеря му Джамила! Не съм виждал никой, който да се промъкне насам! На всеки четирийсет дни девойката идва с кораб и с десет неволници! Никога не съм я виждал! Но съм готов душата си да жертвам за тебе! Върви с мене, пък дано измисля нещо!

Въвел той момъка в градината. Когато Ибрахим я видял, помислил, че е райска — сплетени на гъсто дървета и високи палми, буйни потоци, птици, които се надпяват на разни гласове. Гърбавият го довел до един портик и казал:

— Ето тук присяда господарката Джамила!

Момъкът се загледал — това бил един от най-хубавите строежи, които бил виждал, по него имало изображения от злато и лазурит, с четири портала от четирите страни, до тях се стигало по пет стъпала, по средата — водоем, до който извеждало позлатено стълбище, гравирано със скъпоценни камъни, около фонтана били наредени големи и малки статуи, от чиито уста шуртяла вода, а когато водата изскачала навън, статуите издавали различни гласове и на човек му се струвало, че е в рая. Зад портика имало езеро с лодки с посребрени лопати, дръжките им — от коприна. Отляво се откривал изглед към зелена сграда, пълна с различни животни. Отляво се откривал изглед към поляна, по която тичали разни птици. Замаял се момъкът и седнал при портата на градината, градинарят отишъл някъде и се върнал с тепсия, препълнена с пилета, яребици, други богати гозби, захаросани сладки, сложил всичко пред момъка.

— Сит съм докрай! — рекъл Ибрахим. — Радостта ме нахрани!

— Така е с царете и царските синове! — рекъл гърбавият градинар. — А какво има в тази кесия, която мачкаш в ръцете си?

— Нося я за тебе! — отвърнал момъкът. — Тя ще ти стигне за цял живот, ако ме заведеш при господарката Джамила!

Надигнал се шейхът, отвел го на едно място пред портика, направил му между дърветата заслон като скривалище и рекъл:

— Тук ще седиш! Щом дойде — ще я видиш, а тя няма да те усети! Това е най-многото, което мога да измисля, останалото е от Аллаха! Като си отиде — връщай се, откъдето си дошъл, ще ти кажа тогава сбогом, ако е пожелал Аллах!

Благодарил му Ибрахим, оставил кесията в скривалището, което градинарят му направил, а той му рекъл:

— Утре е денят, когато ще дойде господарката на сърцето ти!

Разхождал се Ибрахим из градината, хапнал от плодовете й, пренощувал, а когато се сипнала зората, произнесъл утринната си молитва. При него притичал пребледнял градинарят и казал:

— Ставай и отивай в скривалището! Дойдоха неволници да претърсят местата — тя идва след тях! Пази се да не плюеш, да не се секнеш, да не кихаш, че и двамата ще загинем!

Момъкът се скрил в скривалището. Появили се пет неволници, влезли в портика, измили пода му, напръскали го с розова вода, напръскали с алое и амбра, подредили копринени възглавници. След тях дошли петдесет неволници с музикални инструменти, дошла и Джамила в паланкин от червена коприна. Неволниците повдигнали полите на паланкина със златни ченгели, тя излязла от него и всички седнали. Но момъкът не можел да я види. Неволниците поднесли ядене и пиене, всички се нахранили, измили ръцете си, после сложили кресло и Джамила седнала в него. Всички дружно ударили инструментите и запели. Ето че се обърнала и Джамила. Видял я Ибрахим, видял и накитите на главата й — златна коронка с вградени в нея бисери. Тя се смеела, а той си казал: „Видях я! Умът ми е удивен, разумът ми — замъглен, от хубостта й съм пленен, че няма земята по-хубава от нея!“ После с разплакани очи прошепнал следния куплет: