Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Писмото беше от Ч.Ч. Пишеше ми, че приятелката й е на легло и лекарят установил треска. Прекарах остатъка от деня, за да подредя всичко в стаята си и да пиша на Ч.Ч. и нейната болна приятелка. Надвечер Тонина донесе свещ и каза, че яденето било готово.
— Прислужвай ми — казах аз. Видях, че бе поставила само един прибор и нейната скромност ме радваше. Казах й да сложи втори прибор, защото желая да ми прави винаги компания в яденето. Не можех да си обясня защо постъпих така. Исках да бъда само любезен и нямах никакви други намерения.
Нямах никакъв апетит и затова не ядох нищо. Все пак намерих всичко за добро, с изключение на виното. Тонина обеща да намери за следния ден по-добро. След това тя си легна в преддверието. След като запечатах писмата си, поисках да проверя дали е заключена вратата на жилището. Излязох и видях Тонина да лежи в леглото и да спи спокойно или поне изглеждаше така.
На следната сутрин се събудих много рано. Повиках я и тя влезе напълно, и то чисто облечена. Дадох й писмото за Ч.Ч., в което беше приложено и това за М.М. и й казах да го отнесе на майка си и веднага да се върне, за да ми приготви кафе.
— Днес ще обядвам тук, Тонина. Приготви навреме всичко.
— Вчера ви приготвих сама вечерята и ако желаете, мога изобщо да ви готвя.
— Много се радвам, че можеш това. Продължавай. Ето ти една цехина за разходите.
— От цехината, която ми дадохте вчера, имам още шестнадесет лири. Достатъчни са ми.
— Не, остатъка ти подарявам и така ще правя всеки ден.
Нейната радост беше толкова голяма, че въпреки съпротивата, тя целуна ръката ми. Не биваше да отдръпвам ръката си, а да я прегърна, но понеже чувствувах, че в такъв случай не бих сдържал смеха си, а смятах, че това би осквернило моята скръб, се въздържах. Вторият ден измина както първият. Тонина се радваше, че не става вече дума да говоря за майка й. Затова тя смяташе, че нейните услуги са ми приятни. Чувствах се отпаднал и се страхувах, че на следната сутрин няма да се събудя навреме, за да мога да изпратя писмото си в манастира. Но понеже не исках да събудя Тонина, в случай че още спи, то я повиках тихо. Тя стана веднага и влезе при мен облечена само по долна рокличка. Престорих се, че не виждам нищо, и й заповядах да го отнесе рано на майка си. Тя отговори, че ще изпълни заповедта ми и излезе. Трябваше неволно да си кажа, че е много хубава и мисълта колко лесно би било за младото момиче да ме утеши, ме натъжи и обърка. Моята скръб ми беше скъпа и реших да държа Тонина, която можеше да ме излекува от нея, далеч от себе си. Обещах си да говоря с Лаура да ми намери по-малко съблазнителна прислуга.
Но добрият съвет идва след пренощуване и на следната сутрин се въоръжих със софизми, като си казах, че всъщност младото момиче не е виновно за моята слабост и не бива да я наказвам за това, като й причиня най-голяма неприятност.
Ние ще видим, драги читателю, докъде доведе всичко това.
Глава двадесет и пета
Тонина беше тактична и разумна. Тя разбираше, че състоянието ми изисква внимание и се отнасяше с голяма деликатност. Винаги си лягаше едва след като бе приела писмата ми и се беше уверила, че не се нуждаех повече от нея. Влизаше в стаята ми вече само прилично облечена и й бях благодарен за това. В продължение на две седмици положението на М.М. беше толкова лошо, че всеки момент очаквах да получа съобщение за нейната смърт. В деня на Заговезни Ч.Ч. ми пишеше, че приятелката й нямала вече сили да прочете писмото ми. Щяла да получи последното миропомазване. Това съобщение ме засегна толкова силно, че не бях в състояние да стана от леглото. Прекарах целия ден в плач и писане и Тонина ме напусна едва в полунощ. Не можах да заспя цялата нощ. В сряда след Заговезни получих рано писмо от Ч.Ч., че лекарят е загубил всякаква надежда за приятелката й. Давал й най-много още четиринадесет дни. Една бавна треска я разяждала. Била толкова слаба, че не можела да погълне дори и малко бульон. За нещастие, била измъчвана, освен всичко това и от нейния изповедник, който я плашел с всички ужаси на смъртта. Можех да облекча болката си само чрез писане, а Тонина си позволяваше понякога свободата да забележи, че съм подхранвал изкуствено мъката си и ще бъда виновен за смъртта си. Чувствувах, че наистина усилвам сам мъката си и че лежането, недостатъчното хранене и непрекъснатото писане съвсем ще ме побъркат. Със скръбта си бях заразил и младото момиче.