Приключенията на Казанова

Английският министър резидент Мърей, един красив, духовит и учен човек, голям любител на нежния пол, на виното и на удоволствията от трапезата, забавляваше хубавата Анчила, която ме запозна с него в Падуа. Този доблестен човек стана скоро мой приятел, приблизително по същия начин, както господин де Берни, с тази разлика, че на французина му доставяше удоволствие да бъде зрител, а англичанинът, напротив, предпочиташе сам да даде зрелището. Бях винаги желан свидетел на неговите любовни деяния, при които той се държеше много храбро и сладострастната Анчила беше във възторг, че я гледах. Но никога не си направих удоволствието да се намеся в техните борби. Обичах М.М., но трябва да призная, че верността, която запазих към хубавата калугерка, не биваше да се приписва изключително на моята любов към нея. Въпреки красотата си Анчила предизвикваше у мен известно отвращение. Тя имаше дрезгав глас и се оплакваше постоянно от една остра болка в гърлото. Макар че любовникът й се чувствуваше много добре, все пак се страхувах и не без основание, защото болестта, от която умря френският крал Франциск Първи, отнесе следната есен и нея в гроба. Четвърт час преди да издъхне, нейният британец, поддавайки се на похотливата молба на тази нова Месалина, извърши с нея в мое присъствие последното жертвоприношение, въпреки че една огромна рана беше обезобразила ужасно лицето й.

Този акт на един наистина героичен цинизъм стана известен в целия град, тъй като Мърей разправяше сам навсякъде за това и се позоваваше на мен като свидетел.

Когато порочната, но поради красотата си станала с право известна куртизанка, се почувствува разяждана от едно вътрешно страдание, тя обеща сто луидора на един лекар на име Лукези, който даваше дума да я изцери чрез живачно лекуване. Но върху записа, който тя издаде за тази сума, Анчила поставяше изрично условие, че няма да изплати сумата преди споменатият Лукези да принесе с нея една любовна жертва. След като докторът я беше излекувал толкова колкото можеше, той поиска да му се плати, като отказа обаче да се подчини на условието на договора. Но Анчила настояваше за това и спорът дойде до съд.

В Англия, където изрично уговаряне трябва да бъде изпълнено, Анчила би спечелила делото, но във Венеция тя го загуби. Съдията мотивира присъдата си е това, че неизпълнението на едно наказуемо условие не е нарушение на договора. Една мъдра присъда, особено в този случай.

Два месеца преди Анчила да бъде обезобразена тъй отвратително от нейните рани, моя приятел Мемо — по-късно прокуратор на републиката Сан Марко — ме помоли да го заведа при нея. Точно когато водехме забавен разговор, дойде внезапно една гондола, от която видяхме да слиза австрийският посланик граф Розенберг. Мемо изтръпна, защото един венециански благородник не бива да се среща никъде с чужд посланик, тъй като само за това той бива обвинен в държавна измяна. Напусна бързо салона на Анчила и аз го последвах, но на стълбата той срещна посланика, който се изсмя високо, като видя смущението му, а след това продължи пътя си. Качих се веднага с Мемо в неговата лодка и отидохме право при секретаря на държавните инквизитори господин Кавали. Това беше най-доброто, което Мемо можеше да направи, за да избегне възможните опасни последици от неприятната среща и нему беше много приятно, че присъствувах и аз, понеже можех да свидетелствувам, че се касаеше за най-обикновена случка, в която той е съвсем невинен. Секретарят прие Мемо с усмивка и му каза, че е сторил добре, като е дошъл да изповяда незабавно всичко. Твърде изненадан от този прием, Мемо му разказа късата история за срещата, а секретарят му отговори с най-сериозно изражение, че не се съмнява в истинността на думите му, тъй като обстоятелствата се покриват напълно с това, което му е известно.