Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Тя не знаеше какво повече да ми каже и главното й занимание се състоеше в избърсване на сълзите ми. Съжалих я.
Няколко дни по-късно писах на Ч.Ч., че ако приятелката ми умре, то не бих я преживял. Помолих я да й каже, че ако иска да давам на живота си някаква цена, то тя трябва да ми обещае, че ще се съгласи да я отвлека, при положение че имам щастието да оздравее.
„Аз имам — писах на Ч.Ч. — четири хиляди цехини, а М.М. — диаманти на стойност шест хиляди. Това е достатъчен капитал, за да си осигурим навсякъде в Европа едно прилично съществуване.“
На следната сутрин Ч.Ч. ми отговори, че моята любима, след като прочела писмото ми, изпаднала в делириум със спазми, забравила се и говорила три часа на френски такива неща, от които всички калугерки биха избягали, ако ги бяха разбрали.
Бях в отчаяние от това съобщение и малко оставаше да изпадна и аз в същото това трескаво лудуване както моята бедна калугерка. Нейният делириум продължи три дни. Щом дошла на себе си поръчала на младата си приятелка да ми пише, че знае със сигурност, че ще оздравее, ако обещая да изпълня обещанието си и да я отвлека, щом здравето й позволи да понесе напреженията на едно продължително пътуване. Естествено, отговорих й, че може да разчита на това, още повече че животът ми зависи само от изпълнението на този план.
Така, като се заблуждавахме взаимно с искрено убеждение и двамата оздравяхме, защото всяко писмо от Ч.Ч., което ми съобщаваше за напредващото оздравяване на М.М., беше балсам за сърцето ми. Колкото повече се успокоявах, толкова повече се подобряваше и апетитът ми. Здравето ми се възстановяваше ден след ден и скоро наивните приказки на Тонина започнаха несъзнателно да ме развеселяват. Беше придобила навика да си ляга, след като види, че съм заспал.
Към края на март М.М. ми писа сама, че се мисли за вън от всякаква опасност и при подходящо гледане ще бъде в състояние след Великден да напусне стаята. Отговорих й, че няма да напусна Мурано, преди да съм имал щастието да я видя на решетката. Там ще можем, без да избързваме да уговорим всичко относно изпълнението на нашия план.
Господин Де Барагадино не ме беше виждал от седем седмици. Вероятно беше обезпокоен за мен и реших да го посетя още същия ден. След като казах на Тонина, че преди десет часа вечерта няма да се върна вкъщи, отпътувах за Венеция без палто. Тъй като бях отишъл в Мурано с домино, бях забравил да взема със себе си и палто. Бях прекарал в стаята си двадесет и осем дни, без да изляза нито веднъж. Почти всичките дни бях изживял в скръб и сълзи, а някои от тях и без храна и сън. Това, което бях направил, ласкаеше самочувствието ми. Бях обслужван от младо момиче, което във всички страни в Европа с право би минало за красиво. Беше кротка като агне, грижовна и нежна и без да преувеличавам, можех да си представя, че беше влюбена в мене или най-малко бях я намерил напълно готова да ми хареса. Въпреки това можах да устоя на силата на нейните прелести, дори вече бях престанал да се опасявам изобщо от тяхното въздействие. Навикът да я виждам постоянно явно беше премахнал всякакви любовни чувства, като изглеждаше, че пълно господство имат само приятелството и благодарността, защото трябва да призная, че очарователното дете се беше грижило за мен най-внимателно и старателно. Цели нощи бе прекарала в едно кресло до леглото ми, беше се отнасяла с мен като майка и не беше ми дала никакъв повод за оплакване.
Не я бях целувал, не си позволих да се съблека в нейно присъствие, а тя, с изключение на онзи първи път, беше влизала в стаята ми винаги прилично облечена. Въпреки това знаех, че бях водил борба със себе си и бях горд от моята победа. Само едно не ми харесваше. Бях убеден, че нито М.М., нито Ч.Ч. биха повярвали, че това е възможно, а дори и самата Лаура, на която дъщеря й сигурно бе разправила всичко, не би повярвала, макар че от добрина би се престорила, че вярва.
Влязох у господин Де Брагадино точно в момента, когато се поднасяше супата. Той ме посрещна с радостен вик и се разсмя, че предчувствието му, че съм щял да го изненадам именно по този начин, се било изпълнило. Освен двамата ми други приятели, на масата бяха още Дьо ла Хей, Бавоа и лекарят Ригелини.
— Как? Без палто? — ме попита господин Дандоло.
— Да. Излязох с домино и не се сетих да взема от предпазливост палто.
Всички се изсмяха, но не им обърнах внимание и седнах. Никой не ме запита къде съм бил, защото, разбира се, само аз можех да говоря за това. Единствено господин Дьо ла Хей, който се пукаше от любопитство, не можа да се стърпи да направи някои намеци.