Зовът на барабана [bg]

— Така ли? Аз също. — Бях толкова изморена, че можех да падна напред в пламъците, преди водата да е завряла.

— Каза, че има още един портал, или каквото е там, в Индиите?

— Да. — За миг се зачудих дали да му кажа за Гейлис Дънкан и пещерата Абандаве, но се отказах. Нямах сили. Друг път. После изплувах от мъглата в главата си и осъзнах какво е казал.

— Още един ли? Тук ли? — Огледах се диво, сякаш очаквах да видя издигащ се зад гърба ми менхир.

— Не тук — каза той. — Някъде между тук и Фрейзърс Ридж обаче.

— О… — Опитвах се да събера мислите си. — Да, знам, че има, но… — После ми светна и стиснах ръката му. — Имаш предвид, че знаеш къде е?

— Ти знаеш за него? — Изгледа ме изумен.

— Да, аз… виж… — Извадих опала от кесията си. Той го грабна, преди да успея да обясня.

— Виж! Същият е; същият символ… издълбан е на камъка в кръга. Къде го намери, по дяволите?

— Дълга история. Ще ти кажа по-късно. Най-добре сега ми кажи дали знаеш къде е кръгът. Наистина ли го видя?

Джейми, привлечен от вълнението ни, дойде да види какво става.

— Кръг ли?

— Каменен кръг, портал…

— Аз бях там — каза Роджър, прекъсвайки обясненията ми. — Открих го случайно, докато се опитвах да избягам.

— Ще можеш ли да го намериш отново? Колко далече е от Ривър Рън? — Трескаво се опитвах да пресметна. Малко повече от седем месеца. Ако ни трябваха шест седмици да се върнем, Бриана щеше да е в осми месец и половина. Дали можехме да я заведем в планината навреме? И ако можехме… кой риск щеше да е по-голям, да мине през прохода във времето точно преди да роди, или да остане завинаги в миналото?

Роджър бръкна в колана на парцаливите си бричове и извади мръсна връв с възли.

— Ето — каза и хвана един двоен възел. — На осмия ден, след като ме отведоха. На осем дни път от Фрейзърс Ридж.

— И още поне седмица от Ривър Рън до Фрейзърс Ридж. — Позволих си да дишам отново, не знаех дали съм разочарована, или облекчена. — Няма да успеем.

— Но времето се променя — каза Джейми. Кимна към един голям син смърч, игличките му бяха влажни и от тях капеше вода. — На идване дървото беше покрито с лед. — Погледна ме. — Пътуването може да е по-лесно; може да стигнем по-бързо… или не.

— Или не. — Поклатих неохотно глава. — Знаеш не по-зле от мен, че през пролетта има кал. А в кал се пътува по-трудно, отколкото в сняг. — Усетих как сърцето ми започва да забавя ритъма си, да приемам това. — Не, твърде късно е, твърде рисковано. Тя ще трябва да остане.

Джейми се вгледа в Роджър над огъня.

— Той не трябва.

Роджър го погледна сепнат.

— Аз… — започна той, после стисна зъби и се втренчи в него. — Ще остана. Да не мислиш, че ще я зарежа? И детето си?

Отворих уста, но усетих как Джейми се скова предупредително до мен.

— Не — казах рязко. — Не, трябва да му кажем. Бриана ще му каже. По-добре да разбере сега. Ако това има значение за него, най-добре да знае, преди да я види.

Джейми стисна здраво устни, но кимна.

— Да — каза той. — Кажи му тогава.

— Какво да ми каже? — Тъмната коса на Роджър бе спусната и се развяваше около главата му на вятъра. Сега изглеждаше по-жив, тревожен и развълнуван едновременно. Аз изплюх камъчето:

— Детето може да не е от теб.

Изражението му не се промени за миг; после осъзна смисъла на думите. Хвана ме за ръцете така внезапно, че изпищях.

— Какво говориш? Какво е станало?

Джейми се задейства като нападаща змия. Удари го под брадичката, той политна назад и се просна на земята.

— Тя казва, че когато си зарязал дъщеря ми сама, тя е била изнасилена — изсъска той. — Два дни, след като си легнал с нея. Така че детето може да е от теб, но може и да не е.

Взираше се яростно в Роджър.

— Така че смяташ ли да останеш до нея, или не?

Роджър разтърси глава, опитваше се да я прочисти, и се изправи бавно на крака.

— Изнасилена. От кого? Къде?

— В Уилмингтън. От мъж на име Стивън Бонет. Той…

— Бонет? — От изражението на Роджър стана ясно, че името му е познато. Той се втренчи диво в мен, после в Джейми и обратно. — Бриана е изнасилена от Стивън Бонет?

— Това казах. — Внезапно целият гняв, който Джейми бе сдържал, откакто напуснахме селото, се отприщи. Той хвана Роджър за гърлото и го блъсна в едно дърво.

— А ти къде беше, когато стана това, а, страхливецо? Тя ти се е ядосала и ти си избягал и си я оставил! Ако си мислел, че трябва да тръгнеш, защо не се погрижи първо да я доведеш при мен?

Хванах Джейми за ръката и го дръпнах.

— Пусни го!

Той го направи и се извърна задъхан. Роджър, потресен и гневен почти колкото Джейми, оправи раздърпаните си дрехи.

— Не я оставих, защото се скарахме! Оставих я заради това! — Той стисна бричовете си и разкъса плата. Нещо зелено засия в дланта му.

— Рискувах си живота, за да взема това, за да мога да я преведа обратно през камъните! Знаеш ли къде ходих, за да го взема, от кого го взех? От Стивън Бонет! Ето защо ми отне толкова време да стигна до Фрейзърс Ридж; той не беше там, където очаквах; трябваше да яздя напред-назад по брега, докато го открия.

Джейми беше застинал, взираше се в камъка. Аз също.

— Дойдох от Шотландия с кораба на Стивън Бонет. — Роджър започваше да се успокоява. — Той е…

— Знам какъв е. — Джейми се размърда, излизаше от транса си. — Но може да се окаже и баща на детето на дъщеря ми. — Изгледа дълго Роджър. — Питаме те, Макензи; можеш ли да се върнеш при нея и да живееш с нея, като знаеш, че вероятно носи детето на Бонет? Защото ако не можеш да го направиш… тогава го кажи сега, или кълна се, ако се събереш с нея и се държиш зле… Ще те убия, без да се замисля.

— За бога! — избухнах аз. — Дай му миг да помисли, Джейми! Не виждаш ли, че нямаше възможност да осъзнае всичко?

Роджър сви юмрук върху смарагда, после го отвори. Чувах дишането му — накъсано и дрезгаво.

— Не знам — каза той. — Не знам!

Джейми се наведе и вдигна камъка, който Роджър беше изпуснал. Хвърли го силно между краката му.

— Тогава си върви! Вземи проклетия си камък и върви да намериш проклетия кръг. Махай се… дъщеря ми няма нужда от страхливец!

Още не беше разседлал конете; хвана дисагите си и ги метна на гърба на коня. Развърза неговия и моя кон и се качи с плавно движение.

— Хайде — каза ми. Погледнах безпомощно към Роджър. Той се взираше в Джейми, зелените му очи светеха на огъня ярки като смарагда.

— Върви — каза ми тихо, без да сваля очи от Джейми. — Ако мога… ще дойда.

Ръцете и краката ми сякаш не бяха моите; движеха се плавно, но без мое участие. Тръгнах към коня си, стъпих в стремето и се качих.

Когато погледнах назад, дори светлината на огъня бе изчезнала. Всичко тънеше в мрак.