Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Издаде заповед, все едно Себариал и Роион щяха да тръгнат с него. Таеше някакви надежди за Роион. Дано Всемогъщият даде Роион да не се подплаши в последния миг и да откаже участие в похода.
Адютантът забърза да даде отбой за нападението на платото. Навани посочи група писари, които съставяха снабдителни списъци, и Далинар кимна. Спря, докато Навани иде при дамите и получи преценка на готовността.
— На Садеас няма да му се понрави, че остава неприбрано скъпоценно ядро — каза Амарам, докато двамата чакаха. — Когато чуе, че си отказал нападението, ще прати своите войски.
— Садеас ще прави каквото иска, независимо от моята намеса.
— Всеки път, когато му позволяваш открито да не се подчинява — възрази Амарам, — това вбива клин между него и престола. — Амарам улови Далинар за ръката. — Имаме по-тежки грижи от отношенията ти със Садеас, приятелю. Да, той те предаде. Да, навярно пак ще те предаде. Но не можем да си позволим война между вас двамата. Пустоносните идват.
— Как можеш да си уверен в това, Амарам?
— Усет. Ти ми даде тази титла, този пост, Далинар. Усещам нещо от самия Всемогъщ. Знам, че се задава бедствие. Алеткар трябва да е силен. Това означава ти и Садеас да работите заедно.
Далинар бавно поклати глава.
— Не, Садеас отдавна изгуби възможността да работи с мен. Пътят към единството на Алеткар не е в преговорите, той е тук.
Отвъд платата, към лагера на паршендите, където и да се намираше той. Край на тази война. И той, и брат му приключваха.
Обедини ги.
— Садеас иска ти да предприемеш този поход — додаде Амарам. — Убеден е, че ще се провалиш.
— И когато успея, цялото доверие в него ще рухне.
— Та ти дори не знаеш къде са паршендите! — вдигна ръце Амарам. — Какво ще правиш? Просто ще се скиташ, докато не се натъкнеш на тях?
— Да.
— Лудост. Далинар, ти ми даде този пост — и знай, че това е един невъзможен пост — със задачата да бъда светлина за всички народи. А на мен ми е трудно да убедя дори теб да ме послушаш. Защо тогава другите да ме слушат?
Далинар пак поклати глава и се взря на изток, отвъд тези пресечени равнини.
— Трябва да ида, Амарам. Отговорите са там, не тук. Все едно сме изминали целия път до брега и сме се сгушили там с години, надничали сме към водите, ала ни е било страх да не се намокрим.
— Но…
— Достатъчно.
— Все някога ще ти се наложи да се откажеш от властта и това да си остане така, Далинар — тихо рече Амарам. — Не можеш да държиш цялата власт и да се преструваш, че нямаш власт, а после да пренебрегваш заповедите и съветите, все едно властваш.
Болезнено верни, тези думи здраво удариха Далинар. Привидно той не реагира.
— Какво става със задачата, която ти поверих?
— Бордин ли? Доколкото мога да преценя, разказът му е достоверен. Наистина смятам, че лудият само бълнува, че е притежавал Меч. Съвсем нелепо е да е било така. Аз…
— Сиятелни господарю! — останала без дъх млада жена в униформата на вестоносец — тясна пола с цепки отстрани и копринени панталони отдолу — с усилие се добра до него. — Платото!
— Да — въздъхна Далинар. — Садеас е пратил войските си?
— Не, сър. — Страните на жената горяха от тичането. — Не… Искам да кажа… Той излезе от пропастта.
Далинар се смръщи и я изгледа остро.
— Кой?
— Благословеният от Бурята.
Далинар бяга по целия път.
Когато стигна до триажната шатра в края на лагера — обикновено запазена за ранените, които се връщаха от набезите на платата — не можа да види какво става заради тълпата в сини униформи, която препречваше пътя. Един лекар крещеше на войниците да се отдръпнат и да направят място.
Някои забелязаха Далинар, отдадоха чест и чевръсто сториха път. Синьото се разделяше като вълни по време на буря.
И там беше той. Окъсан, с мръсни и чорлави коси, изподрано лице и превързан с какво да е крак. Седеше на триажната маса, а до него лежеше кръгъл вързоп от куртката му, омотана с нещо, което приличаше на ластар.
Каладин вдигна поглед при приближаването на Далинар и се помъчи да стане.
— Войнико, не… — подзе Далинар, ала Каладин не слушаше. Изправи се с усилие и се подпря на копието заради ранения крак. После бавно вдигна ръка пред гърдите си, все едно на мишницата му бяха окачени тежести. Далинар реши, че това е най-умореното отдаване на чест, което е виждал.