Зовът на барабана [bg]

Роджър видя лицето ми и се извърна.

— Не ѝ казах. Тя… обаче не го видя така. Реши… че съм я предал…

— И е така! И нея и нас! Роджър… как можа да сториш такова нещо?

— Той е постъпил правилно — намеси се Джейми. — Все пак… — Обърнах се яростно към него.

— Не е! Нарочно го е скрил от нея и се е опитал да ѝ попречи да… не осъзнаваш ли, че ако беше успял, никога нямаше да я видиш?

— Да, осъзнавам. И нямаше да ѝ се случи това, което ѝ се случи. — Очите му бяха наситено сини и не се откъсваха от моите. — Предпочитам да беше станало така.

Преглътнах мъката и гнева, докато опитвах да се овладея.

— Но не мисля, че тя би го предпочела — казах тихо. — А изборът е неин.

Роджър се намеси, преди Джейми да отговори:

— Каза, че нямало да ѝ се случи това, което ѝ се случило — имаш предвид бременността ѝ? — Не изчака отговор; явно вече се бе възстановил достатъчно от шока, за да е способен да мисли, и бързо стигаше до същите неприятни заключения, до които и Бриана бе достигнала преди няколко месеца. Завъртя глава към мен и отвори широко очи.

— Каза, че е в седми месец. Господи! Няма да може да се върне!

— Вече не — казах с горчивина. — Можеше да се върне, когато разбрахме. Опитах се да я накарам да се върне в Шотландия, или поне да отиде в Индиите — там има друг… портал. Но тя не пожела. Не искаше да тръгне, преди да е разбрала какво е станало с теб.

— Какво е станало с мен — повтори той и погледна към Джейми. Раменете на Джейми се напрегнаха и той стисна челюст.

— Да — каза. — Аз съм виновен и няма как да поправя това. Тя е в капан тук. И не мога да сторя нищо за нея… освен да те върна обратно.

И тогава осъзнах защо не искаше да казва нищо на Роджър; от страх, че когато разбере, че Бриана е в капан в миналото, той ще откаже да се върне с нас. Едно беше да я последва в миналото; но да остане тук вечно с нея бе съвсем друго. Не само вината заради Бонет разяждаше Джейми по пътя насам; спартанското момче, чиито вътрешности бяха изяждани от лисица, щеше да разпознае в него сродна душа, помислих си, докато го гледах с яд и нежност.

Роджър се втренчи в него, напълно останал без думи.

Преди да се овладее, към вратата на къщата се чуха стъпки. Кожата се вдигна и влязоха много мохоуки, един след друг.

Гледахме ги изумени; бяха към петнайсетина, мъже, жени и деца, всички облечени за път, с кожени чорапи и наметала. Една от по-възрастните жени държеше бебе и без колебание тръгна към Роджър. Сложи го в ръцете му и каза нещо.

Той се смръщи, не разбираше. Джейми се наведе към нея и каза няколко думи. Тя повтори нетърпеливо това, което бе изрекла, после погледна назад и махна на един млад мъж.

— Ти си… свещеник — заекна към Роджър. Посочи бебето. — Вода.

— Не съм свещеник. — Роджър се опита да върне бебето на жената, но тя не го взе.

— Моля — каза категорично. — Кръсти. — Посочи към една от по-младите жени, която пристъпи напред с малка рогова купа, пълна с вода.