Сияйни слова

„Ти обаче никога не си бил сила в равновесието. Ти влечеш подире си хаос като труп, помъкнат през снега за един крак. Моля те, вслушай се в искрената ми молба. Напусни това място, присъедини се към мен и моята клетва за ненамеса.“

Каладин хвана ръката на Шалан.

Горе се разбиваха камъни, блъскаха се в платата, откъртваха се отломки и те падаха около него. Вятърът бушуваше. Долу водата се надигаше към него. Той стискаше Шалан, ала влажните им ръце почнаха да се плъзгат.

И тогава с внезапен порив хватката ѝ се затегна. Тя дръпна със сила, която сякаш противоречеше на дребното ѝ тяло. Каладин удари със здравия си крак, когато водата го заля, и се набра, колкото му оставаше, за да стигне до нея в скалната ниша.

Нишата бе едва три-четири стъпки дълбока, по-плитка от онази, в която се бяха крили. За щастие, гледаше на запад. Макар леденият вятър да се въртеше и да ги пръскаше с вода, ударът на бурята се пречупваше от гърбовете на платата.

Каладин задъхан се примъкна до стената на нишата. Раненият крак болеше повече от всичко. Шалан се притисна в него. Беше топла в ръцете му и той я държеше така силно, както тя държеше него. Двамата седяха прегърбени и опрени в скалата. Главата на Каладин опираше в тавана на дупката.

Платото се разтърси и затрепери като подплашен човек. Каладин не виждаше много; чернотата беше пълна, освен когато удряше светкавица. И шумът. Падаха гръмотевици, привидно несвързани с мълниите. Водата ревеше като гневен звяр и светкавиците показваха пенеста, вряща и бесуваща река в пропастта.

Проклятие… тя стигаше почти до тяхната ниша. Само за няколко мига се бе надигнала до петдесетина стъпки височина. Мръсната вода беше пълна с клони, изпочупени растения, откъснати ластари.

— Сферата? — попита Каладин в мрака. — Ти си светеше със сфера.

— Няма я — отговори Шалан, надвиквайки рева. — Трябва да съм я изпуснала, когато те улових!

— Аз не…

Заекна от трясъка на гръмотевицата и ослепителната мълния. Шалан се притисна по-силно в него и пръстите ѝ се впиха в мишницата му. Светлината остави отблясък в очите му.

В името на Бурите. Можеше да се закълне, че остатъчният образ е лице — ужасно изкривено, с раззината уста. Следващата поредица пращящи светкавици показа наводнението току пред убежището им. Водата бе пълна с трупове. Десетки тела се носеха по течението, мъртвите очи гледаха небето, а много от очните кухини бяха празни. Хора и паршенди.

Водата се втурна нагоре и навлезе на няколко пръста върху дъното на убежището. Водата на мъртъвците. Бурята пак потъмня, стана черна като подземна пещера. Само Каладин, Шалан и мъртвите.

Шалан опря главата си в неговата и продума:

— Това беше най-нереалното нещо, което съм виждала.

— Бурите са странни.

— Говориш от опит?

— Веднъж Садеас ме остави да вися вързан навън по време на буря. Очакваше се да умра.

Онази буря опита да смъкне кожата му, после мишците му от скелета. Дъжд като нож. Светкавица като нажежено желязо за обгаряне.

И една малка, съвсем бяла фигурка, която стоеше пред него с прострени напред ръце, сякаш разцепваше бурята. Малка и крехка, ала силна като самите ветрове.

Сил… какво ти сторих?

— Трябва да чуя тази история — каза Шалан.

— Някога ще ти я разкажа.

Водата ги плисна отново. За миг станаха по-леки, понесоха се във внезапния прилив. Течението теглеше неочаквано силно, като че нямаше търпение да ги извлече навън, в реката. Шалан изпищя, а Каладин улови скалата от двете страни и ужасено стисна. Реката се отдръпна, ала той още чуваше как бърза. Наместиха се обратно в нишата.