Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
От високото дойде светлина, твърде трайна, за да е светкавица. Нещо светеше на платото. Нещото се движеше. Трудно беше да се види, понеже от ръба на платото се лееше вода като завеса пред убежището. Каладин можеше да се закълне, че вижда как по платото крачи огромна нечовешка фигура, която свети. След нея минаваше друга, чужда и тънка. Яздеше бурята. Крак след крак, докато сиянието отмина.
— Моля те — обади се Шалан. — Имам нужда да чуя нещо различно от това. Разкажи ми.
Той потръпна, но кимна. Гласове. Гласовете можеха да им помогнат.
— Започна се, когато Амарам ме предаде — заговори той приглушено, колкото тя — притисната в него — да го чува. — Направи ме роб, задето знаех истината, че уби хората ми в алчността си да притежава Меч. Това имаше за него повече значение от собствените му войници, повече от честта…
И продължи нататък. Говореше за дните в робство, за опитите да избяга. За хората, погубени заради доверието си в него. Историята, която никога не бе разказвал, сега се лееше от него. И на кого да я разкаже? Мъжете от Мост Четири също преживяха по-голямата част.
Разказа ѝ за фургона и за Твлкав — това име изтръгна остро поемане на дъх от страна на Шалан. Тя явно познаваше роботърговеца. Говореше за претръпването, за… нищото. За мисълта за самоубийство и как му беше трудно да повярва, че си струва усилието.
И после — за Мост Четири. Не каза нищо за Сил. Точно сега това му причиняваше твърде много болка. Вместо за нея, говореше за пробезите с моста, за ужаса, за смъртта и за решителността.
Дъждът се лееше над тях и вятърът го въртеше във вихрушки. Каладин вярваше, че чува напяване някъде там. Някакви странни духчета се стрелнаха пред убежището. Бяха червени и виолетови и приличаха на светкавици. Тях ли бе видяла Сил?
Шалан слушаше. Каладин очакваше да му задава въпроси, ала тя не попита нищо. Не го тормозеше за подробности, не бъбреше. Явно знаеше да мълчи.
Удивително, но той разказа всичко. За последния пробег. За спасяването на Далинар. Искаше да излее всичко. Говори как се изправи срещу паршендския Броненосец, как обиди Адолин, как сам удържа предмостието…
Когато свърши, двамата оставиха мълчанието да се уталожи над тях и споделяха топлината. Заедно гледаха озаряваната от мълнии бушуваща вода току пред убежището.
— Аз убих баща си — прошепна Шалан.
Каладин погледна към нея. Тя беше вдигнала отпуснатата на гърдите си глава и той видя капчици вода по миглите ѝ в проблясъка на светкавицата. Държеше я през кръста, а тя държеше него. След Тара никога не беше стоял толкова близо до жена.
— Баща ми беше жесток и гневен човек — каза Шалан. — Убиец. Аз го обичах. И го удуших, докато той лежеше на пода, неспособен да помръдне, и ме гледаше. Убих родния си баща…
Каладин не я подтикна да говори повече, въпреки че искаше да знае. Имаше нужда да знае.
За щастие, тя продължи да говори за детството си и за ужасите, които бе познала. Каладин мислеше, че неговият живот е ужасен, ала притежаваше едно нещо, което навярно не ценеше достатъчно: любящи родители. Рошоне беше довел в Огнекамък самата Преизподня, но поне майката и бащата на Каладин винаги бяха на мястото си и той можеше да разчита на тях.
А какво щеше да прави, ако неговият баща беше като този омерзителен насилник, когото Шалан описваше? Ако неговата майка бе загинала пред очите му? Какво щеше да прави, ако вместо да черпи от светлината на Тиен, той бе онзи, от когото се искаше да носи светлина в семейството?
Слушаше в почуда. В името на Бурите. Защо тази жена не бе пречупена, наистина пречупена? Казваше, че е такава, ала не беше по-пречупена от копие с нащърбен връх. Такова копие не бе по-лошо оръжие от всяко друго. Самият Каладин предпочиташе оръжия с един-два белега, с износена дръжка. Острие, което познаваше битки, беше просто… по-добро от ново. Човек можеше да знае, че е било ползвано от някой, който се е сражавал за живота си, и е останало вярно, не се е прекършило. Такива белези говореха за сила.
Изтръпна, когато тя спомена смъртта на своя брат Хеларан. В гласа ѝ имаше гняв.
Хеларан беше убит в Алеткар. От ръката на Амарам.
В името на Бурите… аз го убих, нали?, каза си Каладин. Обичният ѝ брат. Разказа ли ѝ за това?
Не. Не беше споменавал, че той уби Броненосеца. Каза само, че Амарам погуби неговите хора, за да прикрие жаждата си да притежава Меча. През годините бе свикнал да описва събитието, без да споменава, че е убил Броненосец. През първите няколко месеца робство в него се запечатаха опасностите от това да говори за такова събитие. Следваше навика си и днес, дори без да съзнава.