Зовът на барабана [bg]

Нямаше никакъв избор; или трябваше да го убие, или той самият щеше да бъде убит. И все пак… Дугал Макензи му беше втори баща и ако трябваше да е честен, част от него го обичаше.

Да, утешаваше го мисълта, че малка част от Дугал е останала. Другата част от потеклото на този Макензи беше по-притеснителна. Когато се събуди, видя първо очите му — ярко зелени и напрегнати, и за секунда коремът му се сви на топка при мисълта за Гейлис Дънкан.

Искаше ли наистина дъщеря му да се свърже с наследник на вещица? Погледна скришом към Роджър. Вероятно беше добре, че детето ѝ не е от неговата кръв.

— Бриана — каза Макензи, като внезапно вдигна глава от коленете си. — Къде е тя?

Джейми потрепна и острието на болката прониза ръката му, изби го пот.

— Къде ли? В Ривър Рън, при леля си. В безопасност е. — Сърцето му бумтеше в ушите. Господи, този човек да не би да му четеше мислите? Или имаше Зрението?

Зелените очи го гледаха неотклонно, потъмнели в сумрака.

— Защо доведе Клеър, а не Бриана? Защо тя не дойде с теб?

Джейми го изгледа също толкова студено. Сега щеше да се разбере дали може да му чете мислите. Ако не можеше, последното, което смяташе да каже на Макензи в момента, бе истината; имаше достатъчно време за това, ако успееха да се измъкнат.

— Нямаше да взема и Клеър, ако можех. Но тя е упорита жена. Нямаше как да я спра, освен да я вържа.

Нещо мрачно потрепна в очите на Макензи — съмнение или болка?

— Не мисля, че Бриана е момиче, което би се подчинявало много на баща си — рече той. В гласа му имаше острота… да, болка и нещо като ревност.

Джейми се отпусна леко. Значи не му четеше мислите.

— Така ли? Е, сигурно не я познаваш толкова добре, колкото си мислиш — рече той. Достатъчно любезно, но с лека подигравка, която би накарала някои хора да се нахвърлят отгоре му.

Макензи не беше от тях. Той изправи гръб и пое дълбоко дъх.

— Познавам я добре — каза равно. — Тя ми е съпруга.

Джейми също се изправи рязко и стисна зъби от болка.

— Съпруга — как не!

Черните вежди на Макензи се смръщиха.

— Ние се обрекохме. Не ти ли е казала?

Не беше… но и той не ѝ даде възможност да му каже. Беше твърде ядосан, че е легнала с мъж, наранен от мисълта, че го е направила на глупак. Беше горд като Луцифер и изтърпя адски мъки заради това, а всъщност ѝ мислеше само доброто.

— Кога? — попита Джейми.

— В началото на септември, в Уилмингтън. Когато аз… точно преди да я оставя. — Призна това неохотно и през черното було на собствената си вина Джейми видя отражението ѝ и на лицето на Макензи. Е, заслужаваше си го, помисли злобно. Ако този страхливец не я беше оставил сама…

— Тя не ми каза.

Видя съмнението и болката в очите му съвсем ясно. Този мъж се тревожеше, че Бриана не го иска, защото иначе щеше да дойде. Знаеш много добре, че няма сила на земята, която да попречи на Клеър да застане до него, ако смята, че той е в опасност — и отново усети жилото на страха; къде беше тя?