Зовът на барабана [bg]

— Джейми!

Купчината се размърда и се разпадна. От нея се подаде рошавата глава на Джейми, нащрек, но като цяло не изглеждаше много зле. До него лежеше тъмен брадат мъж, който ми се стори странно познат. Той помръдна към светлината и зърнах проблясък на зелени очи над брадата.

— Роджър!

Без да каже нищо, той стана и ме прегърна. Така силно, че не можех да дишам.

Беше ужасно отслабнал; усещах всяко ребро. Но не до немощ; смърдеше, но с обичайните миризми на пръст и застояла пот, а не на ацетон от гладуването.

— Роджър, добре ли си? — пусна ме и аз го огледах от глава до пети, търсех някакви наранявания.

— Да — каза той. Говореше дрезгаво, от съня и от емоциите. — Бри? Тя добре ли е?

— Добре е — уверих го. — Какво е станало с крака ти? — Беше само по прокъсана риза и едното му стъпало бе увито с мръсен парцал.

— Има рана. Нищо особено. Къде е тя? — Стисна тревожно ръката ми.

— На място, което се нарича Ривър Рън, с пралеля си. Джейми не ти ли каза? Тя е…

Джейми ме стисна за ръката и ме прекъсна.

— Добре ли си, сасенак?

— Да, разбира се… Господи, какво ти се е случило? — Вниманието ми бе привлечено от вида на Джейми. Не от гадната рана на слепоочието му, нито от съсирената кръв по ризата, а от неестествения начин, по който държеше ръката си.

— Ръката ми май е счупена — каза той. — Ужасно боли. Ще я погледнеш ли?

Без да чака отговор, той се обърна и се отдалечи, седна близо до счупеното легло. Погалих бързо Роджър и тръгнах след него, като се питах какво става. Джейми не би признал, че го боли пред Роджър Уейкфийлд, дори ако от плътта му стърчеше счупена кост.

— Какво си намислил? — прошепнах, когато коленичих до него. Опипах внимателно ръката му през ризата — не беше сложна фрактура. Навих внимателно ръкава, за да огледам по-добре.

— Не съм му казал за Бриана — рече той много тихо. — И мисля, че и ти не бива да му казваш.

Втренчих се в него.

— Не можем да постъпим така! Той трябва да знае.

— Говори по-тихо. Да, може би трябва да разбере за детето… но не и другото, за Бонет.

Прехапах устна, докато опипвах леко бицепса му. Имаше най-ужасната синина, която бях виждала; огромно шарено лилаво-синьо петно, но бях относително сигурна, че ръката му не е счупена.

Не бях сигурна обаче за това, което предлагаше.

Той видя съмнението по лицето ми и стисна силно ръката ми.

— Не още; не тук. Нека изчакаме, поне докато сме в безопасност.

Докато разкъсвах ръкава му и правех груб клуп, опитах да помисля. Дори самата новина, че Бриана е бременна, щеше да е шок за Роджър. Вероятно Джейми имаше право; не знаехме как ще реагира Роджър на новината за изнасилването, а още не бяхме в безопасност. По-добре сега да бъде с ясна глава. Накрая кимнах неохотно.

— Добре — казах на глас и станах. — Не мисля, че е счупено, но клупът ще помогне.