Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Лошо, лошо, лошо, мислеше Шалан. Гласът на татко беше тих. А той биваше най-опасен, когато говореше тихо.
— Мислиш си — говореше татко, приведен напред и опрял длани на масата, — че не знам за намерението ти да заминеш?
Балат отстъпи.
— Как?
Шалан влезе в залата. Какво има на пода?, учуди се тя, докато вървеше покрай стената към входа на кухните. Нещо не позволяваше на вратата да се затвори.
Дъждът заблъска по покрива. Бурята дойде. Пазачите бяха в къщичката си, слугите — в своите жилища, та да изчакат отминаването на бурята. Членовете на семейството бяха сами.
Прозорците бяха затворени и единствената светлина идеше от студеното сияние на сферите. Татко не беше запалил огън.
— Хеларан е мъртъв — обяви той. — Знаеше ли това? Не можеш да го намериш, понеже е убит. Дори не се наложи аз да го убивам. Намери смъртта си на бойното поле в Алеткар. Безумец.
Думите му заплашваха да разрушат студеното спокойствие на Шалан.
— Как откри, че ще замина? — попита Балат. Пристъпи напред, ала Ейлита го задържа. — Кой ти каза?
Шалан приклекна до препятствието на прага на кухнята. Удари гръм и сградата се разтресе. Препятствието се оказа тяло.
Малисе. Убита с няколко удара в главата. Прясна кръв. Топло тяло. Убил я беше наскоро. Бурите да го отнесат. Узнал беше за плана, пратил беше да повикат Ейлита, изчакал беше пристигането ѝ и тогава беше убил съпругата си.
Не беше престъпление на мига. Беше наказание.
Стигна се дотам значи, каза си Шалан. Усети хладно и безразлично спокойствие. Лъжата стана истина.
Вината беше нейна. Стана и отиде при оставената от слугите кана вино с чаши за татко.
— Малисе — рече Балат. Той не погледна към Шалан, просто предположи. — Пречупи се и ти каза, нали? Преизподня. Не биваше да ѝ се доверяваме.
— Да — отвърна татко. — Тя проговори. Накрая.
Мечът на Балат прошумоля, когато той го измъкна от ножницата. Последва татковият меч.
— Най-сетне — рече той. — Показваш нещо като гръбнак.
— Балат, не — продума Ейлита и се вкопчи в него.
— Няма повече да се боя от него, Ейлита! Няма!
Шалан наля вино.
Двамата почнаха да се сражават. Татко прескочи масата и замахна, уловил меча с две ръце. Ейлита изпищя и отстъпи, когато Балат отвърна.
Шалан не знаеше много за фехтовката. Беше наблюдавала двубоите на Балат и другите, но единствените истински дуели беше виждала по панаирите.
Това беше друго. Жестоко. Татко нападаше Балат отново и отново. Балат отбиваше, доколкото може. Звън на метал, а над него — бурята. Всеки удар като че разтърсваше залата. Или падаше гръм?
Балат се препъна преди да удари и падна на коляно. Татко изби меча от ръката му.
Можеше ли наистина да свърши толкова бързо? Бяха минали само мигове. Изобщо не приличаше на дуелите.
Татко се надвеси над Балат.
— Винаги съм те презирал. Страхливецът. Хеларан беше благороден. Противеше ми се, но имаше страст. Ти… ти пъплиш, хленчиш и се оплакваш.
Шалан се приближи.
— Татко? — тя му подаде виното. — Той загуби. Ти победи.
— Открай време исках синове — продължи татко. — И се сдобих с четирима. Всичките са непотребни! Страхливец, пияница и слабак. — Той примигна. — Само Хеларан… Само Хеларан…
— Татко? — настоя Шалан. — Заповядай.
Той взе виното и го изпи до дъно.
Балат улови меча си. Все още на коляно, той се хвърли напред и замахна. Шалан извика, а мечът някак особено издрънча и просто пропусна татко, проби дрехата му и се удари в нещо метално.
Татко изтърва чашата. Тя се разби на пода. Той изръмжа и се улови отстрани. Балат дръпна меча си и се втренчи ужасено в татко.
Татковата ръка излезе с малко кръв, само малко.
— Това ли е най-доброто, на което си способен? — попита той. — От петнадесет години се учиш да боравиш с меч и това е най-доброто ти нападение? Ударѝ ме! Улучѝ ме!
Той държеше меча отстрани и вдигна другата си ръка.
Балат промърмори и изтърва оръжието си.
— Ба! Нищожество.
Захвърли меча на масата и отиде до огнището. Грабна железния ръжен и се върна.
— Нищожество.
Стовари ръжена върху бедрото на Балат.
— Татко! — изкрещя Шалан и опита да хване ръката му. Той я блъсна и продължи да налага Балат.
Балат завика.
Шалан падна тежко и удари главата си в пода. Само можеше да чува какво става. Викове. Ръженът удря с глухо тупване. Горе бурята вилнее.