Сияйни слова

— На никого ли не се вижда странно — попита Юшу — да е толкова богат? Колко залежи на ценни камъни има в нашите земи?

Балат отново взе да опакова вещите си.

— Щом това прави татко щастлив, не ме е грижа.

Лошото беше, че татко не бе щастлив. Да, сега домът Давар беше богат — новите каменни кариери носеха изумителни приходи. Ала колкото повече забогатяваха, толкова по-мрачен ставаше татко. Вървеше из коридорите и мърмореше. Току посягаше на слугите.

Шалан прегледа съдържанието на писмото.

— Това не е доволно лице — установи Балат. — Още ли не са успели да го намерят?

Шалан поклати глава. Хеларан беше изчезнал. Наистина. Вече не се свързваше с тях, не пращаше писма; дори познатите му от по-рано нямаха представа къде е отишъл.

Балат седна върху един денк.

— И какво правим тогава?

— Трябва ти да решиш — отговори Шалан.

— Трябва да се измъкна. Трябва. — Балат прокара ръка през косата си. — Ейлита е готова да тръгне с мен. Родителите ѝ отсъстват този месец, в Алеткар са. Времето е съвсем подходящо.

— А ако не намериш Хеларан, тогава какво?

— Ще ида при Върховния принц. Незаконният му син каза, че той е готов да изслуша всеки, който е готов да свидетелства срещу татко.

— Това беше преди години — възрази Юшу и се изтегна. — Сега татко е в изгодно положение. Пък и Върховният принц е на умиране; всеки знае това.

— Сега е единствената ни възможност — каза Балат. — Ще замина. Довечера, след бурята.

— Но татко… — подзе Шалан.

— Татко иска да ида и да нагледам няколко села в източната долина. Ще му кажа, че отивам там, а вместо това ще взема Ейлита и ще заминем за Веденар и там — право при Върховния принц. Докато татко се появи другата седмица, вече ще съм казал каквото имам за казване. Може и да е достатъчно.

— А Малисе? — попита Шалан. Замисълът беше Балат да отведе и мащехата им.

— Не знам — отговори Балат. — Той няма да я пусне. Може би когато замине на посещение при Върховния принц, ще можете да я пратите някъде на сигурно място? Не знам. При всички случаи аз трябва да замина. Тази вечер.

Шалан пристъпи напред и положи длан на ръката му.

— Уморих се от страх — каза ѝ Балат. — Уморих се да бъда страхливец. Щом Хеларан е изчезнал, значи аз наистина съм най-старшият брат. Време е да го покажа. Няма само да бягам и цял живот да се чудя дали хората на татко не ни преследват. Този път… този път всичко ще свърши. Решено е.

Вратата шумно се отвори.

Макар да се оплакваше, че Балат е прекалено мнителен, Шалан се обърна и подскочи също толкова високо и изписка от изненада. Беше само Виким.

— Бурята да те отнесе, Виким! — възкликна Балат. — Можеше поне да почукаш или…

— Ейлита е тук — съобщи Виким.

— Какво? — Балат скокна напред и сграбчи брат си. — Тя нямаше да идва! Щях аз да я взема.

— Татко я повика — обясни Виким. — Тя пристигна с прислужницата си току-що. Разговарят в залата.

— О, не — промълви Балат и излетя през вратата.

Шалан го последва, но спря на прага.

— Не прави нищо глупаво! — провикна се тя след него. — Балат, планът!

Той не даде знак, че я е чул.

— Може да стане лошо — рече Виким.

— Или пък прекрасно — подхвърли Юшу иззад гърбовете им. Той още се излежаваше. — Ако татко притисне Балат прекалено силно, той може да спре да хленчи и да направи нещо.

Шалан пристъпи в коридора и я полазиха студени тръпки. Този студ… страх ли беше? Смазващ страх, толкова остър и силен, че отмиваше всичко друго.

Това се задаваше. Шалан знаеше, че се задава. Опитаха да се крият, опитаха да бягат. Разбира се, това не свърши работа.

И с майка им не беше свършило работа.

Виким изтича покрай нея. Тя пристъпваше бавно. Не защото беше спокойна, а защото нещо я теглеше напред. Бавните крачки бяха съпротива срещу неизбежното.

Тръгна да се качва по стълбите, вместо да влезе в залата. Трябваше да вземе нещо.

Отне ѝ само минута. Скоро се върна. Кесийката, която получи много отдавна, беше скрита в нейната кесия в ръкава. Слезе по стъпалата и стигна до прага на залата. Юшу и Виким чакаха напрегнато отвън.

Направиха ѝ път.

В залата, разбира се, се носеха викове.

— Не трябваше да правиш това, без да разговаряш с мен! — каза Балат. Стоеше пред трапезата. Ейлита беше до него и го държеше за ръката.

Татко стоеше от другата страна, а пред него беше недоядената вечеря.

— Да се разговаря с тебе е безполезно, Балат. Ти не чуваш.

— Обичам я!

— Ти си дете — продължи татко. — Глупаво дете, което няма уважение към дома си.